Силата на Пръстена/Въпросно желание с име - жена!

„Години наред се изморих да търся жена, която да обичам. Мислех си, че ще ми е по-лесно в живота, когато имам някого до себе си! Някого когото да не ми се налага да мога, а действително да обичам, и просто да го осъществявам- всеки ден. Не знам защо ме върна чак до средновековието това усещане за любовта ми към тази жена, когато сложих този пръстен. Най-вероятно от там датира импулса ми към въпросното желание с име - жена. В онази крепост, която беше изградена с години, за да пази от нашествениците народа ни. Никоя друга не е успяла да я замести. Независимо, че са се опитвали да ме отдалечават от мислите ми към нея, когато са проследявали с очи, облачните ми следи. И все пак никоя не е успявала, да ангажира цялото ми внимание и сетива към тях, самите. ...Защото не са можели да правят сладко от смокини.“

„...Тя правеше толкова вкусно сладко, пропито с такава нежност и любов, с което си беше спечелила симпатиите на всички в региона. А, аз бях просто, неин слуга. Но имах своя принос към историята, и към нейната работа, защото тя използваше моите думи, които съм успявал да и ги заявявам в миговете, когато съм имал този шанс. Защото те не бяха много и се броят на пръстите на двете ми ръце. Всеки, които идваше да търси от сладкото получаваше като благословия от нея, следните думи: „ако с това мога да те направя щастлив - заповядай и когато един ден, то се свършеше, тя се разплакваше от безсилие. Сядаше на камъните пред плевнята-безсилна и през сълзи искаше да засади големи площи със смокинови храсти, за да нахрани всички, дори и странстващите хора, които просто минаваха през гостилницата ѝ, защото  бяха чули за прочутото ѝ сладко. Но аз нямах тази сила, да и помагам в мечтите, защото бях просто едно бедно и дрипаво момче, което чистеше плевните и донасяше храна на животните в нея. Нищо повече. Родителите ми ме бяха продали за някакви си 4 гроша и искаха да се отърват от мен. Скришом я гледах, тайно я обичах и мечтаех един ден „да имам очи“ да мога да погледна в нейните, и да и кажа смело, че я обичам. А освен това исках да мога, редом с нея да нося товара на бремето ѝ, който живота и предлагаше всеки Божи ден. Не знам това дали щеше да има някакъв смисъл, след като не можех да изрека с думи това, което чувствах към нея?! Но таях скрита  в мен надежда, която често изплуваше на повърхността, под формата на сълзи! Вярвах в това! Чувствах се слаб, сломен и не винаги полезен, не виждах никаква полза от чувствата си, освен, че ми даваха стимул да живея и да и служа.
Това беше всичкото ми богатство, което притежавах тогава, освен дрехите на гърба ми независимо, че бях беден в очите на хората. В моите бях, поне жив, за нея!
Тя веднъж си позволи да ми разкаже, как скъпата й майка я е научила да приготвя това сладко от смокини още когато е била малка. Сякаш и давала занаят в ръцете, без тя да съзнава това. Предала и една магична фраза, (която тя научила от своята майка, а тя на свой ред от своята), която да казва след всяко напълнено бурканче, а също така, никога не забравяла да и напомни, че тя нямала да бъде вечно до нея: Днес си тук с мен, а утре ще странстваш навред. Дай на всички ни, оная сладост на живота от която се нуждаем. И помагай ни в горчилките!
Въздуха и стигна да каже само това и се разрида... След като се успокои си призна, че за първи път споделя с някого този толкова скъп спомен. И продължи:
Също така майка ми каза веднъж като на шега, че ако един ден нея я няма, то мога да я потърся у хората, които е обичала и е докоснала със сладкото си от смокини. Защото любовта не умира никога, само хората умират. За това когато от мен остане само спомена и любовта-добави тя... раздай ме, за да живея вечно!

Въпреки, че беше обещана за жена и дадена след това, като замяна за два акра земя преди много години, тя нямаше вяра на никого. Беше предадена от близките си. Дори и от този, който я „откупи“. Не се доверяваше за нищо на никого и пазеше своите тайни дълбоко в себе си. Дори пред свещеника на селото се разкриваше частично... и то понякога. Не знаех, че всяко бурканче има нужда „от заклинание“, но сега когато тя го правеше, виждах някакъв смисъл в думите ѝ... Това беше едно от малкото неща, до които се докоснах още в началото, когато спечели цялото ми внимание и същество.

„Запомни,че всеки от нас би било добре да има своя конкретна  цел, заради която да тупти сърцето му, за да може да я следва усърдно. Само така може, да стигне там където си пожелае, независимо, колко абсурдна изглежда тя, в нечии чужди очи.“

„Дали факта, че съм искал да я обичам, ме е правел да изглеждам вятърничав в очите на хора през годините?! Не знам! Но ще разбера. Нали тръгвам на път именно заради това - за да разбера!“

„Ще разбереш с времето нещо много интересно, което аз долових малко преди теб. Когато дишаш, когато пиеш вода, когато изписваш с очи мирогледа си, винаги бъди честен спрямо себе си. Но когато се връщаш назад в миналото си, проектираш бъдещето си и изживяваш твоето настояще - сега, хората няма да искат да приемат твоят Ренесанс за нормален. Защото те имат други виждания за теб. Опитай се да не местиш излишно стрелките на часовника напред, с цел да откриеш пряк път към щастието си и да доказваш на някого нещо. Просто, защото няма такъв! А ако случайно го сториш, ще видиш дългия и криволичещ път, по-труден и лишен от знаци, заради твоята припряност.“


„Докога ще се взирам в други очи, за да търся нейните? Докога все ще я няма и аз ще се лутам, в празните улици на живота? Вярно, е че не помня да сме се разбирали да се намерим в този живот, но аз силно вярвам в това. Мислех си, че любовта винаги прави така, да среща хората, а не ги подлага на изпитания, да се търсят! Не е ли редно да мога да бъда истински мъж, след досега на истинска жена - като нея?“

Откъс от романа "Силата на Пръстена.Африка в моето сърце III" очаквайте през началото на 2017г.
Фотограф на цялата фотоSSесия е Мирослав Маринов!