...За зрънцето.


…Две зрънца за нас  хората са живото спасяващи. От едното става брашно и хляб, а от другото зрънце-се храним след като се родим и наддаваме.

Като малки се радваме на житото, а като пораснем ставаме фенове на нещо което притежават другия пол.
Колко време един мъж може да издържи между две зрънца от жито и от женска гръд-сега ще разберем.

След последният засят декар с жито в ранчото мъжът се прибра и седна на стола под ореха и се загледа в една пеперуда. Опита се да я проследи с поглед но тя сякаш изчезна зад дървото. А в следващия миг усети как някой слага ръце на очите му. Той нямаше жена или деца, но ръцете върху очите му бяха нежни и някак ухаеха на цветя. Опита се да си припомни в съзнанието си, кой би могъл да бъде, но не успя да се справи и попита:

-Как дойде до тук след като съм на края на света?

-А ти, как разбра, че си на края след като аз те открих?

И гласът не му беше познат, но и ръцете не слизаха от очите за да разбере все пак кой е това.
Тя пусна ръцете си от лицето му и направи крачка в страни…и зачака. Той отвори очи и в първия миг мозъкът му не разбра наистина какво вижда. Обърна се и видя момичето от своите сънища, която винаги когато искаше истинска жена до себе си я получаваше в нейно лице. Но понеже последните 6 месеца не му остана време да помисли за себе си и за каквато и да била ласка сега днес тя му дойде на крака. Няма фантазии, няма сънища, а самата в плът и кръв. И беше облечена с бяло и ефирно плетиво, което разкриваше всички детайли от нейния силует.
Веднага впери очи в зрънцето, което приличаше на това, което преди малко беше засял, само, че това му носи друг вид храна. Претегна ръка за да докосне тази прекрасна гръд.Искаше да се увери, че не сънува, защото все пак това не беше сън, а реалност. А пратеницата не мръдна, а само пое дълбоко въздух за да изпъкнат гърдите и още повече и да изпълни дланите на обожателя им.
Мъжът не поиска разрешение дали може да я съблича въпреки, че го беше направил с поглед почти веднага. Прегърна я и докато тя беше спокойна само си вдигна ръцете за да може да се съблече оскъдната и дреха. За миг подухна вятър, който също се наслаждаваше на красоти и докосна косата и която се развя. Мъжът сложи глава в гърдите и започна да диша тежко сякаш не му стигаше въздух. Изведнъж пулсът му се засили и за миг усети, че това е несравнимо изживяване, коленичи пред нея и погледът му се спря на онова сърдечно женско място, което дава живот, както майката природа. Разтвори краката и раздвижи пръстите си. Тя само го наблюдаваше и правеше разлика, колко беше смел в сънищата, а на яве е така плах и неуверен в себе си. Но не каза нищо защото днес беше тук за да сбъдне неговото желание. Той затвори очи и отвори уста за да изкара езика си, който да докосне нейната плът. Изстена за миг и с едно плавно движение на тялото си се озова до него на земята.
Пулсът и в двете сърца се засили, както може само вятъра през прерията да препуска.  Езикът му докара толкова сълзи на нейната божествена врата, че тя сама се разтвори от страст. Русокосата и собственичка не се сдържа и се изви така, че да се озове точно срещу неговият мъжки еквивалент. Не затвори очи, но пък го обви с устни и го скри целия само за един миг. Нямаше и желание да го пуска, защото тя също искаше да докосне с нещо сърцето на мъжа. А, тя знаеше, че понякога сърцето минава през „другата глава“ на мъжа.
Сянката под ореха беше се изпарила и единствен свидетел им станаха майката земя и слънцето. Мъжът докара екстаза в женското тяло толкова изкусно, че коленете и вече прималяваха и добре, че не и предстоеше път, защото щеше да го отлежи за неопределено време. Тогава след като вече всичко беше готово той влезе в нея, както рицар, който се прибира от спечелена война. Изстена и за миг му благодари в ухото, че най-накрая го направи и сля земната природа с нейната душа.
Така още едно зрънце беше засято и отъпкано от друго след това. Благодаря на майката природа за различните за посев зрънца и за това, което дава ни живот щом  проплачем.

Да се полюлея...


 Дойде мигът на първият написан бизнес план за реализирането на една марка и един продукт, който колкото и не скромно да звучи „прави чудеса.“ Това не само изглеждаше трудно а почти отиваше към графа-невъзможно. Но понеже се появи човек, който с много малко думи успя да мотивира създателя на маслото и той започна да твори. Сблъска се с нещо непознато и започна да търси странична литература и контакти за да събере информация, какво да направи и от къде да започне. Появиха се наистина хора, на който е безкрайно благодарен, че му показаха пътя. Той само това искаше, защото можеше да пише със страст както и живееше в един малък град.

Два месеца му отнеха да напише всичко което беше проучил и някак го беше заредил със собствения си неподражаем стил на писане.  Имаше голям шанс да се срещне с подходящия инвеститор и да успее да пресъздаде страстта си и на него за да запали интереса му. И както си говореха преди година и половина с неговия приятел от детство под ореха сега това се случва още по-бързо. Като, че ли това беше невидим трамплин за тях. От тогава наистина настанаха драстични промени и това е много важно не само за телата а и за духът на всеки един на тази земя.

С реализацията на този голям проект  създателят му искаше да си почине и си спомни кога за последно си беше пил от марката вино, която прави но само за износ.
Седна на люлеещия се стол и веднага си спомни как за първи път реализира тази си мечта: просто да седи и да се люлее. Това беше много странна случка. Въпреки широкия си кръгозор и богатата душевност която струеше от сърцето му той все пак водеше скромен живот и не говореше излишно. Един ден както се разхождаше с една от малкото останали приятелки в неговият живот се озоваха на един рожден ден ей така „случайно“. Още с влизането си вътре на празника той видя, стола, който му напомняше за едно отминало време на една лула и лист хартия. Дори не попита, колкото и невъзпитано да беше, седна и започна да се люлее. Тогава неговата позната приятелка го видя и каза, че се люлее така сякаш от дете го иска. Той я погледна и възкликна:

-От къде може да знаеш, че това е моя детска мечта?

-Ами по очите ти видях каква радост изживяваш в този миг.

-Да-каза той и продължи. От дете като съм гледал по филмите и приказките как писателите се люлеят на такъв стол винаги съм си представял себе си как се люлея като тях. Е, нямам лула сега, но това не прави люлеенето ми по-малко красиво и вълнуващо.

Това не остана незабелязано от другите гости и като магнит бяха привлечени от едно такова голямо събитие каквото може да е люлеещия се стол в тази стая. Последваха едно тостове за самият рожденик и забелязването на радостта от люлеенето….
МАХДИМ

Борба с амазонка...


-Защо трябва да ти наливам вино в чашата, след като ти каза, че и без вино можеш да се справиш с мен?

проучване...
Тя се обърна и го погледна с онзи поглед на амазонка, която очаква своята жертва сама да влезе в капана. Но усети, че този мъж е решил смело да и се противопостави и в един миг тя усети, че възможностите и са на привършване. Реши да използва последния си коз, с който няма мъж, на който да устои. Бързо се съблече и остана само да разплете косата си.

Мъжът я погледна и много бързо поиска в мислите си да я има на мига. Но отново показа завидно забавяне и разсеяност за да изпита желанието на тази предизвикателна жена. И сърцето и панталоните му бяха издути до пръсване, но искаше да види до къде може да стигне желанието, страстта и любопитството и.

-Е, добре ще налея вино, но искам аз да го опитам от устните ти-жребецо.

Тя взе бутилката с вино и се приближи до него. Наклони я внимателно и не изпускаше от очи течността, която излизаше от тясното гърло на бутилката. Отвори устата на своята поредна муза като стисна силно пространството между зъбите ми и устата му се отвори на мига. След като изля малко от виното вътре впи език в устата му и като истинска амазонка превзе количеството течност само за себе си. Шишето падна на земята и той я сграбчи. И двамата пробваха похвати от страстта, но жената като, че ли не показваше личното си желание да бъде обладана на мига.
От стола на верандата се озоваха на тревата. Получиха се няколко кълбета и тревата сякаш искаше да ги погълне. Времето беше меко и само за любов. Той се отскубна от захвата на амазонката и бавно започна да слиза с език по тялото и. Мина през гърдите и бавно започна да слиза още по-надолу. Коремът и се движеше като море преди ураган а кожата и се опъваше и сякаш всеки миг ще се скъса от някъде. Много бавно мъжкият език стигна до мястото със соковете и отпи първата глътка. Изведнъж така се настърви и започна да ближе устните на амазонката, че сякаш забрави за нея. Тогава тя вкара пръсти в косата му и го дръпна към горните си устните.

След като се изравниха телата и очите им тя го завъртя и застана от горе му. Тогава с ловко движение тя разкопча копчето на панталона му и извади мъжкият символ. С нежните си пръсти обели нежната мъжка кожица и долепи устни върху изваяната в червено глава на мъжкия лингам. Мъжът се опита да погледне с очи какво прави тя с устни, но косата и пречеше да наблюдава. Но със сигурност не липсваха стенания и на моменти граничеха с болка но тя беше сладка. Тя искаше да изпие и последната му капка живот, но той не се предаде и отново пое инициативата и се смениха позите на телата им.

След като разбра, че няма какво да губи погледна я в очите и вкара смело „члена си“ в нея, а тя точно това чакаше. Заклещи го със силата в нея и затрудни неговата наслада. Когато той разбра, че с рогата на пред не става намали темпото и продължи да я гледа в очите. Така позите и целувките се сменяха, както никога до сега и това допълнително нажежаваше топлия ден.

Щурците започнаха да пеят още преди да се спусне мрака и това беше допълнителен нюанс към музиката която едвам се долавяше от препускащите им сърца. Мястото на което водеха любовното сражение с телата си заприлича на място през което са преминали хиляди войници, а те бяха само двама слети във едно и то сега.

Водещият тази любовна битка се оказа не мъжът а амазонката, която ставаше все по-опасна с тези зачервени и озверени очи с който наблюдаваше своята поредна жертва. Тя знаеше, че краят на тази страст наближава а искаше да бъде задоволена, а дори не беше сгорещена още. Мигът на истината за бикът настъпи и той изригна в нея като изрева така свирепо както чакалите вият щом надушат жертва. Стисна юмруци и си помисли, че ще си почине, но не беше познал…защото сега започваше истинската игра. Погледна го и каза:

-Колко си доволен от себе си сега, а аз не съм за това продължавай….

Той не чакаше повторна покана и започна отново да използва любимия си език за да даде старт на поредната доза страст, но този път за нея…

Да го направим,а?


Това е материал написан специално по молба на Майк Рам...

Кое е най-голямото предизвикателство, с което сте се справили?

сър Ричард Брансън
Кой страх сте преодолели? Разкажете история, в която сте победили съмненията и страховете си сте си казали точно като Ричард Брансън “Майната му! Ще го направя!” и сте направили онова, което сте си наумили. Споделете за пример, в който сте проявили решителност и сте довели някое свое намерение докрай. Какво е било усещането и какво ви спира сега да продължите напред?

Родих се човек но станах писател. Аз съм от провинцията където да се занимаваш с нещо или да си различен не е чак толкова добре прието. Но какво от това. С каквото и да се захвана ми е все тая как съм приет-особено ако ми е приятно да го правя.
С времето се сблъсках с какви ли не издателства, който отказваха да издадат нещо мое първо, защото трябвало да бъде одобрено от комисия и чак тогава може би нещо ще последва. Омръзнаха ми тези условности и продължих да пиша. Продължих да питам книжарници и издатели все пак, какво може да се направи за да се появи книгата ми при тях. Знаете ли само условия. Ще влезе книгата ти, ако има „това/онова”  и дадеш определени бройки на по-ниска цена. А не ми казват направо да си предложа моята печалба на тях. Условности си измисляха. Нищо казах аз и продължих да пиша. Теглих им поредната майна и продължих да пиша. Казах си щом е така въпреки кадърното ми творчество един ден ще приемат моите условия иначе няма да позволя да вляза в „прашасалите” им книжарници-моите книги. Чак когато стигнах до 10-та написана книга ми се усмихна късмета и книгите ми започнаха да се отпечатват и да се продават...

повече за материала може да прочетете тук...

Освобождаване на духа от миналото...


Оказва се на практика, че когато пишем за нашето минало то болката от самото минало изчезва и се заменя с чувство на мир. Писането на дневник е като една прекрасна екскурзия в личния журнал на живота ни. Изпитване на едно вътрешно удовлетворение на това, че все пак намерихме време да напишем ежедневните ни мисли макар, че именно тези мисли през деня ни създават стреса и тревожността, която по някога ни обърква.

Отделеното време за записване на нашите мисли, които по някога съвсем автоматично се появяват може да бъда за нас една неосъзната терапия. Позволяваме си да запишем неща, които по някога не можем или не сме казали по някаква причина и по-късно можем спокойно да се върнем назад за да прочетем, какво сме си записали, но вече без да го мислим или захранваме с енергия. Това упражнение(с писането)позволява на духа да поеме 100% отговорност и да поеме по пътя на освобождаването. Душата просто иска да изкаже своята свобода…

Писането позволява на душата да се изрази по най-добрият начин на който е способна и да помогне на умът да се освободи от товара да помни всичко…и както се казва можем да извадим на белия лист всичко идващо от сърцето. В мигът когато запишете своето минало вие ставате трето лице(освобождавате го от личната си захранваща енергия) и можете спокойно да го погледнете от страни и да го гледате от с любопитство. А понеже миналото ни е взело връх до сега и голяма част от емоциите ни са си отишли, мъдростта е винаги тук и само ще ни покаже спомен за миналото с лека светлина, но погледнато през окото на мъдреца в нас и ще ни покаже нова перспектива.

Това е същото като да се гледаш в огледалото и да разбереш, че не си ти…а всъщност си ти и се гледаш през погледа на любовта.

Освобождаване на миналото през писането и прошката ни позволява да се хванем за настоящето и с течението на времето да ни се успокоява сърцето. Оказва се че най-важното е да простиш, да забравиш и да преместиш фокуса на съзнанието си… и да продължиш на пред.

С това вчера(17 окт.2012г.) разбрах, че през цялото време съм си бил прекрасен терапевт сам на себе си и от време на време съм „изпускал“ по някоя книга на бял свят като един прекрасен знак за наученото през времето в което съм бил в собствената си пещера. И така вече стигнах до 17 и 18 книга….

Ами хайде наздраве за мое здраве…

МАХДИМ-откъс


                                                       Глава – 8
Имаше мигове в които нито желанието за живот нито за любов бяха на нужното равнище. Защото само желание не стигаше в този случай. Дори и понякога признак на човешката слабост имаше при вкус на немощ и сякаш  всеки момент силите ще те напуснат. Но когато дойде новият изгрев всичко започва от начало с нов кредит на доверие и енергия в теб.
На едно представяне на книгата на авторa се срещнаха двамата и сякаш от тогава нищо не е същото. Сега комуникацията с новите технолигии е много напреднала но въпреки това езикът е вързан понякога в устата. Въпреки, че душата му идва от далеч и  е минала през какво ли не, но да се роди писател момчето си мислеше, че е вече прекалено.

Из от зад гърба му се приближи  руса къдрокоса жена и каза:
-Може ли автограф.
Когато я погледна изпита онова богато чувство на радост когато среща светла душа…Искаше му се да научи на мига нещо повече за нея, защото не знаеше дали повече ще се видят някога..
Но сякаш тя прочете невидимото му желание взе дневника от масата след като разбра, че е негов и записа телефона и имейла си на последната страница. В този миг момчето сякаш усети невидимата команда да благодари и от устата му с плах тон неприсъщ за него излезе думата:
-Благодаря ти!
-О, няма за какво. Аз ти благодаря, че ме направи част от твоето събитие.
-Знаеш ли… Това събитие, колкото е мое толкова е и на всички в тази зала, защото да говориш пред публика е толкова прекрасно.
-Ти не знам, какво си направил през живота си до сега, но наистина завладяваш с думите си. Спечели публиката още с първите си думи, а мен ме впечатли с това, че в едно изречение споменаваш няколко пъти думата благодаря.
-Да така е. Това събитие го чаках повече от 12-сет години и днес когато то вече беше факт аз съм доволен от себе си. Знаеш ли, че в този свят всичко се повтаря. Прогресът и упадъка. Духовното развитие и психичните отклонения. Богатството и бедността.  Всеки изпаднал от средния път води до разпиляване на личната ни енергия.
-Ти си много интересен човек. Как мога да те опозная повече?
-Надявам се да успееш още в този живот. Това с мен се случи още преди векове и днес просто съм този „който винаги съм бил“. Опаковката която виждаш облечена в костюм  и вратовръзка е следствие  от лично желание, а не с цел да подражавам на някого.
-Когато говориш чак ме побиват тръпки. Как го правиш?
-Може да се каже, че в това ми е силата, защото аз съм просто човек или ми се иска да бъде такъв. Не изгарям от желание да приличам на някого, за това приличам на себе си и слушам  себе си. Това е скрито оръжие, което човешкия род би било добре да не спират да го използват за лични цели срещу  тези които искат да обезличат личността на човечеството. Е, повили са се и такива, които искат да постигнат  всемогъщество  и контрол  върху всичко но това никога няма да стане от смъртен. Това е капан на илюзията, че когато днес „имаш“ то е завинаги. Няма такова нещо и всичко е преходно русокоске.
-Ти говориш толкова интересни неща и се чудя как така до сега не си изявил желание да говориш пред по-голяма публика по тези въпроси.
-Нямам такива потребности да говоря повече от колкото трябва.
-Искаш ли да направя нещо за теб? Аз знам чужд език и и мога да преведа  словото ти на него език. За да може то да стигне до колкото се може повече хора по тази земя.
-За мен ще е чест да се случи това. Значи излиза, че на самото представяне добре, че споменах, че едната ми книга вече е преведена на италиански и ти се амбицира да преведеш друга моя книга….Това е за добро.
-Да от къде искаш да започна?
-От една книга, която ми е най-на сърце и е голяма колкото един от континентите на тази земя.
-Съгласна съм.
-Защо правиш това за мен?-попита той.
-Защото съм впечатлена от словото ти и мога да до пренеса с нещо. Веднага се заемам с обещанието си.
-Благодаря ти.-каза той и се замисли…
…Как с лекота в живота му се появяват хора, които могат да направят много за разпространението на словото на една стара душа дошла просто да продължи  да дава от съкровищницата на вселенската хазна.

Постигнал желаното...


Знаете ли, че…аз дори не съзнавах, че наистина съм постигнал желаното…

един доволен автор
С годините докато вървях по своя път къде гладен за изживявания, къде за страст, къде за изява, не я срещнах, защото се страхувах. Да сега ми е смешно, но наистина не подозирах, че вътрешно съм се страхувал от успеха си и какво ще стане с мен ако не дай си боже успея да стана известен автор, лектор и оратор…

Чак с написването на книгата си „Стая-205”… разбрах, че наистина има нещо в мен което не е както трябва. Питах се дълго време, какво не ми е наред, че така с не вярва в себе си пристъпвам на пред. Разбрах и започнах да работя в тази насока. Да то сигурно ми е личало от страни, както съм го и чувал, че не съм бил „достатъчно уверен” в себе си, но може би трябваше да мина и от там.

Когато разбрах, за страхът в мен беше 2008 година и от тогава започнах веднага работя по този въпрос…намерих начин. От тогава изтече много вода(2012г.), но искам да кажа, че скоро видях на живо своя положен труд.

На 08.102012г. понеделник в зала ”Вяра” в Столична библиотека се състоя представяне на две книги. Едната беше моята и аз говорих там пред публика(но сега тук за книги няма да говорим)… Ще си позволя да кажа, че говоренето пред публика е прекрасно изживяване и аз много се радвам наистина, че все пак се случи…(надали  това щеше да се случи, ако не бях надраснал самият себе си  и не бях разширил собствената си Вселена).  Срещата с мен пред огледалото и „сухите ми практики” все пак дават резултат и аз съм много щастлив и благодарен на тях. Вярата и желанията ми да успея в начинанието си ми ме доведоха до тук.

От няколко човека вече получих обратна връзка за това, че съм се справил повече от добре и съм успял да им прикова вниманието на публиката като оратор. Вярно е, че аз до като говорех не разбрах това, но сега се радвам когато го чух. Знаете, ли, че хората от публиката най-често не знаят, каква цена е платил даден творец докато е стигнал до тук за да бъде видян, но ни най-малко твореца ще може да забрави, какво и как е направил. Това е едно от прекрасните мигове в моят живот, защото чух и нещо което Дейзи Патън каза адресирайки го към мен: „Може за сега творчеството ти да е не разбрано напълно но до 10 години всички ще знаят за теб”. Позволих си да я поправя, че по скоро до 5 години ще знаят за мен. И тя се съгласи съвсем спонтанно. Не, че точно аз съм държал да я поправям в прекрасния и изказа, но пък държа да е така, както се казва и действа в тази посока. И понеже ще има хиляди изяви на Христо от Лясковец не само като писател, защото аз далеч не се идентифицирам само с писането, но ако кажа „творец” няма да излъжа никак.

Така, че аз продължавам да се уча(с голия си ентусиазъм) в дадената ми насока от вътрешния ми радар и се надявам да мога да продължавам напред с пълна сила и страст, както до сега, че и повече дори…

Представяне на книгата ми...


...Искам да бъда просто човек….

...Не може да бъдеш просто човек, защото ти си като мен- каза Мариана Василова днес в парка пред театъра „Иван Вазов”.

Днес на 08.10.2012г. в 18:00 часа се състоя представянето на книгата ми „Христо от Лясковец и Приятели” и на прекрасната ми приятелка и поетеса Мария Янакиева- „Диви цветя”. Мястото беше Столична Библиотека на втория етаж в зала”Вяра”.

Пристигнахме там с час и половина преди това за да се адаптираме и да се отпуснем непосредствено преди самото събитие. Аз искам да си призная най-чистосърдечно, че изключително съм радостен, че бях привлечен по някакъв невидим и магнетичен начин от Дейзи Патън и успях да се отпусна и заредя. Успях да бъде себе си сред свои днес когато беше значимото събитие заради което съм в София аз бях отпуснах и щастлив. Е малко брадясал и с жълта вратовръзка, но какво от това. Хора започнаха да прииждат и да се настаняват. Успях да уредя, чрез водещата на програмата да намерим камера и апарат за да се запамети и филма и снимките. Това свърши един прекрасен човек-Павлин Петров.

Водещата Дани ни поде с нейният талант и успя да създаде един неповторим и запомнящ се миг. А мигове не липсваха и всичко вървеше не по наш сценарий, а беше пълна импровизация…

И аз имах честа да разкажа малко за моят път за да стигна до тук и посочих Митко да стане и да дойде за да говори пред аудиторията. Той е създател на Izdavam.com. Той обясни всичко, което беше решил да каже и аз продължих.

Ще ви оставя да се насладите на филма,който направихме за всички, който не можаха да дойдат и да участват на живо…

Раздаване от сърце...


Взех си билет предния ден, защото бях поканен от една прекрасна поетеса да и гостуваме заедно с Мария Янакиева. Ами не ми оставаше нищо друго освен да тръгвам…

С Дейзи Патън в София
Сутринта си направих разходката в гората където предния ден брах много шипки(за чай) и наистина усещах, как ме придръпва събитието…. Прибрах се и закусих…зачаках да се появи тази жена, която (уж) ми държи сърцето, но както винаги не се появи и аз си писах по книгата която пиша сега-МАХДИМ.

Имаше дори мигове, който чак не ми се тръгваше като знам колко път ми предстои. Но облякох си костюма и сложих вратовръзката, майка ми ливна вода преди да изляза на вън и се разплака. Пожела ми успех и аз се разчувствах и аз… Качих се в колата и потеглих към гарата. Оставих я на гарата и зачаках влака. До като чаках дойде до мен един полицай, с който се познаваме от деца и разменихме няколко приказки. Той изсвири със свирката си, че влака идва и аз тръгнах към влака… Намерих си мястото и се оказа, че отново ще пътувам с гръб към София…(може би си имаше хубава страна, че слънцето по това време печеше толкова силно, че тази мацка срещу мен се чудеше къде да се скрие). Много бързо дойде кондуктор ката и с една лъчезарна усмивка ми каза, че трябва да си заверя билета преди да тръгна обратно…. Това ми беше сякаш достатъчно да пътувам повече от добре за градът в който ще се проведе първото ми представяне…от как пиша книги.

Наблюдавах как хората минава по гари и всеки си вървеше към целта. Излизах много пъти до прозореца в коридора и всеки път когато минаваше кондуктор ката и се усмихваше, е не само на мен(де). Пътуването наистина беше по-приятно и много се радвах да я виждам как минава и всеки път се извинява, че се налага да се разминаваме в тесния коридор на влака. Влизах излизах и четях една книга, по която скоро ще пиша статия, защото е много велика книга за мен-учебник. Така пътуването ми от 4 часа и 27 минути този път не ми се „увидяха” както до сега…
От гарата направо пеш към домакините ми. Последва вечеря и разходка по жълтите павета. Цум, разкопки, църквата св.Петка и мястото където беше мавзолея на един велик лидер-Георги Димитров. От там звъннах на един приятел, той пък се оказа рожденик и стана тя, каквато стана. Отидохме да го уважим и там влязохме в нещо като храм. Домакинята беше си го направила прекрасно и имаше много пространство за много гости. И като се почна една приказка под съпровода на едни арии по някакъв канал по телевизията. Чувствах се като гостенин(както си и беше). Този път сякаш улучих и състоянието в което се чувствах и повода където бях-рожден ден с непознати(въпреки, че рожденика ми е като  брат). А там имаше едно куче, което много приличаше на кучето от филма „Маската” с Джим Кери-Майло. Дойдоха и други хора и седнаха на дивана до нас и кучето дойде до другия гост и му се нахвърли като на друга женска-която всеки миг искаше да оправи. С ония движения в мокрите сънища дето ти се иска, ама няма с кого точно в тоя миг. А аз си сбъднах мечтата, да се люлея на люлеещ се стол и като седнах докато не си тръгнахме не станах от там. Пихме по една минерална вода и след два часа си тръгнахме под претекст, че ни чака „100 метра с препятствия” докато се приберем, а то си било повече от километър, ама на мен всичко ми е едно…..

Следва продължение….

Искам да кажа, че имаше някаква мистерия от цялото ми идване толкова внезапно…защото наистина исках да се срещна с нея…На другия ден нямах търпение да се срещна с нея. Хиляди пъти прехвърлих кратката си кореспонденция с нея преди два дни във facebook и се питах, какво е това, което ме тегли да се видя. Да обещах и, че ще дойда и просто дойдох. Нямаше нужда от втора покана. Купих едно цвете в саксия за да и подаря и с Мария Янакиева се озовахме пред вратата и. След като тя дойде аз направо се разтопих. Толкова доброта и мир лъха от тази жена, че аз се почувствах малък пред нея(е тя е по-голяма от мен и на години). 

Прегърна ме и каза: аз съм Дейзи Патън.

Бяхме първи на събитието което тя организираше и аз от начало ми стана малко не ловко, че съм сред такива велики таланти а аз просто бях „един драскач” сред тях(шегувам се). Малко след като седнах разбрах, защо съм тук сред тях. Ами да се заредя и отпусна предварително и да не се притеснявам и да гръмна преди предстоящото ми представяне на книгата ми на другия ден. Не знаех какво ме очаква да видя просто, защото аз никога не съм присъствал на такива събирания защото не съм имал нужда да бъда, но днес вече съм привързан и искам да бъда част(макар и незначителна) в едно такова извисяващо и каращо сърцето ми да препуска в рими.

Дойдоха и другите гости, който за първи път виждах, а успях да се срасна с тях и да не се чувствам различен сред себеподобни. Тук  всички бяха творци и искаха за пореден път да раздават себе си го направих. Раздаваха се толкова много, че аз просто забравих за всичко-признавам си. За първи път успях да изключа така и да не мисля за предстоящото а да бъда в настоящето сред себеподобни-творци. Е те пишат поезия която рецитират, а аз не точно това, но тук това нямаше значение.  Дейзи не спря да казва на гостите за мен и за това, как съм написал книга за Африка(Африка в моето сърце) без да съм бил там въобще(да не забравя да спомена, че тя живее в Африка). И как би искала да бъде поне на половина просветена като мен, които  и думи ме караха да скрия лицето си, защото наистина мислех, че това не от значение. Но за нея е. За това им казах, че за мен най-важната титла е „просто човек”. Човекът в нас беше дошъл да сподели въпреки всички свои грижи един незабравим миг макар и разтеглен в няколко часа.

Няма да пиша повече, защото другото ще си го оставя за мен като личен и дълбоко загнездил се спомен, но ще кажа едно: Беше ми много приятно, имаше много смях, сълзи, радости и снимки…. Срещата беше жива сбирка на творци постигнали своето и раздаващи го на всеки, който иска да слуша…

Благодаря ти Дейзи и на всички други прекрасни души, че бях част от това събитие….За мен беше особена чест наистина да дойда и да се разтопя във вашите обятия като едно малко бебе, макар и с по-стар дух.

Благодаря ви…
video


video


video



Julio Iglesias-La Carretara



Вали…шосето мокро…
колко е дълъг пътят…
колко дълго очакване…
Километри изминати с мисълта за Нея…
каква нощ…каква тишина…
само ако знаеше Тя…
Пътувам…мислейки за нея…
светлини на коли, които отминават…
шум от камиони,които бързат…
няма хора по илиците…
вали…селцата край пътя…
спят…а, аз пътувам, мислейки за Нея…
Продължавам напред…търся те…
в края на пътя ще те намеря…
увеличавам скоростта …
баровете по тези места са затворени…
хотелите…винаги очакват влюбени двойки…
Един влак пресича пътя ми…
толкова е дълъг и бавен…
терзаят ме…мислите.
Мисля за Нея…
Докато си я представям…
съмненията ми нарастват…
излязох от един завой, без да осъзнавам,
че стрелката показва сто и четиридесет…
Продължавам напред…търся те…
в края на пътя… ще те намеря…
увеличавам скоростта…
Вали… и шосето мокро…
а аз изпитвам ревност…
мислейки за нея…
изгубен сред съмнението…и мъглата…
оставам сам, без гориво…
Вали и шосето е мокро…
а аз ревнувам…копнея очите и…
Вали и шосето е мокро…
не знам дали…не е с друг…
само ако знаех…
Вали и шосето е мокро…


Есенен етюд...


Тази сутрин в 6:12 попаднах на една статия… В статията се говореше за спокойствието за вътрешният мир и едно нещо,което ме зарадва-отключи спомен по него… Да прегърнеш дърво и да се оставиш и в неговата прегръдка-защото и то ще те прегърне.

По този повод днес когато се разходих в гората си позволих да прегърна едно дърво до мантинелата на пътя и да ме снимат като малко доказателство. Доближих си главата за да е като истинска прегръдка и очаквах и самото дърво да ме прегърне физически, както аз, но не стана така. Може би прегръдката е под някаква друга форма, която още не ми е понятна…

От сутринта когато прочетох статията се замислих много над това събитие и когато го сторих продължих отново да съм в него. И само не разбрах аз ли съм част от него или то е част от мен…

За сега това остава не разгадано от мен…

Интервю с Христо от Лясковец-2012


 Здравей, били се представил пред нашите читатели?
 Здравей те, аз съм Христо от Лясковец. Представям се така, защото наистина съм от Лясковец, ако бях от Тутракан щях да кажа, че съм от там.
А, защо не си казваш фамилията?
Защото по принцип фамилията ми не ме вълнува. Аз съм си заложил, че ще съм Христо от Лясковец. Много скоро ще навърша 33 години. Може би това една прекрасна възраст. Завършил съм училище за Двигатели с вътрешно горене и докато го учех го разбирах доста добре, но сега нямам нищо общо с него. И най-интересното е, че са ме питали в различни други интервюта:Каква е връзката с това, което съм учил с това, което правя?” Отговора на този въпрос е само аз съм тази връзка, друга няма. Защото това, което правя в момента ми беше хоби докато бях ученик, а последните 12-сет години много от нещата ми станаха работа. Изучавам масажите от 17-сет години, а от 12-сет години го работя всеки ден. Паралелно с това през 2000 г. започнах да се практикувам йога. Последните години преподавах йога на деца и участвах в едни часове по йога в едно училище в града. Обаче след като видях голите обещания до къде водят спрях с всичко, защото така не става. Отказах се да ми цапат името с интриги и фанатизъм, какъвто разбрах, че има на лице. Също така през 2000 г. започнах да пиша своите книги. Тогава обособих първата си книга, която е свързана с йога. Много интересно се стича творчеството ми и те не излизат по ред на писане а в някакъв „божествен хаос”. Трябваше да стигна до написването на 10-та си книга и чак тогава от зад напред започнаха да излизат на бял свят. Когато написах първите книги се сблъсках първо с мисълта за издаването им, после с отказа на много издателства. Тогава за първи път забелязах, че издателите не зачитат българските си творци, а и това, че съм и неизвестен автор. Оказа се, още една спънка, че съм от провинцията. За този момент, нямаше какво друго да сторя и се примирих, защото все пак бях на 20-сет години тогава, но си задавах въпроса месеци наред, защо така се държат тези издатели с хора, като мен или те така си се държат с всички. Не знаех отговора на този въпрос. Затворих страницата на този въпрос и продължих да пиша. Продължих да пиша първа, втора, трета, четвърта и т.н. и трябваше да стигна до книгата си Стая-205/книга за свободата и нещата които ни движат към нея/ и чак тогава попаднах на следваща възможност, която ми обещаха, че ще ми я спонсорират и издадат, но ме излъга и той. После още един от едно издателство и малко по-късно двамата фалираха…Не знам дали е, защото ме излъгаха, но… Поредните обещания и лъжи. Спрях да търся такава възможност и след няколко месеца тя ме намери. Попаднах на едни прекрасни хора с които работя вече две години, който наистина помогнаха на Христо от Лясковец  да стане известен автор. Продължавам да създавам и да се боря за още неща…Едно от интересните неща е, че като напиша някоя нова книга заедно с това изкарвам и такава която е била само ръкопис. Всичките ми книги са готови, въпроса е в това, че някой от тях стоят в ръкопис.  В момента има само 9 книги на бял свят от която едната е на английски преведена, скоро ще има и една преведена на италиански. На скоро говорих с една прекрасна жена за една от  книгите ми да отидат в Италия и да се опитаме да пробием и там. Така стъпка по-стъпка мисля да вървя по плана който съм начертал.
Можеш ли да кажеш нещо по конкретно, за книгите си. На каква тематика са. Всяка книга на различна тема ли е? И за,какво става въпрос като сюжет и съдържание вътре. Кажи нещо специално за книгите ти, който са издадени вече?
По-скоро ще кажа първо за тези, който не са издадени, защото две от тях са специализирани. Първата е за йога, а четвъртата подред книга е за Фитнесът, йога и масаж. Това са трите дисциплини, който движат моя живот. При условие, че трите неща взаимно се допълват, въпреки, че по отделно са прекрасни сами за себе си, трябва да попаднеш на добър учител за да те научи на всяко едно от тях, за да можеш да ги разбереш и приложиш, защото иначе си остава само една суха теория. Докато тези книги, който съм издал в момента са на базата на действителни случки, който дори някой от тях се случват и сега в частност с мен и хора, който са се докоснали до мен.
Когато пишеш такива книги от реалния живот как точно ги пишеш; в смисъл героите ти в тях  със същите имена ли са, каквито са в реалния живот или ги заменяш с измислени?
Единствено мога да каже, че не им споменавам имената. Споменавам събитието и човека, но не и името му. По простата причина, че това е един доста добър похват, които съм усвоил не от този си живот. Първо за да не засягам никого  и второ защото монетата има две страни и може да има хора, който даже да не са участници в сюжета ми, а да се припознаят в него. По скоро това може да им нанесе по-голяма вреда и угризения, че все едно някой им знае историята, и ми я е разказал, което въобще обаче да не е така. Това е единствената причина поради която аз отказвам да споменавам имена, освен себе си. Защото аз сам на себе си, няма да си търся отговорност,  че съм изпъкнал или, че съм се показал сам себе си пред света. Докато все може да има някой с претенции, че това изведнъж да не може да му се споменава, каквото и да било.
А как се ражда една книга? Сядаш сега и си казваш, че започваш да си водиш бележки и, че това ще е бъдещата книга. Случва се дадено нещо и ти решаваш да бъде описано в някоя твоя книга.
Точно така. Сега ще разкажа за две от книгите си: „Клиент №1/опасна близост/” се роди точно така, когато се появи една жена, която започна да ползва моите услуги, като масажист, с човек, който говори и споделя. В един миг се оказа, че аз знам повече неща за нея от колкото тя за мен. Тогава и дадох статут на „Клиент №1”. В книгата си всичко описвах без да споменавам кой е човека зад „Клиент №1” единствено майка ми разбра кой е това, защото тя беше тогава с мен. Втората част на книгата от поредицата „Клиент №1/опасна близост/-продължението  се роди от идеята за мозъчен тръст. Това е една мисловна опция на умът и ако искам да привлека някой в живота си, а той отдавна не е между живите мога да си го представя и да го извикам на „кръглата маса” на среща с мен. И по този начин си позволих да извикам Бенжамин Франклин. Така в тази книга се вплетоха неговите 13-сет принципа, които аз допълних с още един и станаха 14-сет принципа. И успях да изживея три цикъла по 14-сет седмици и да ги опиша в книгата. На последния ден от третия цикъл на 14-стата седмица в 5 часа сутринта вътрешния ми глас/с който аз общувам докато пиша своите творби/ ме събуди за да сложа край на тази книга, защото вече беше видял, че много ми се беше „опънала”  нервната система. Явно по някакъв начин вътрешния ми глас усети, че може освен да създам прекрасна книга, мога и да я залича за един миг въпреки трудът който положих. Докато последната книга която написах „Бат Ям”-Момичето на Морето се оказа най-дълго писаната книга от мен цели две години. Докато пишех тази книга пък написах десетки публикации на различни места, дадох няколко интервюта. Започнах да говоря за тази книга много повече от която и да била друга книга, защото за първи път в живота ми сякаш усещам нещо, което се е било случвало и преди това, а аз просто го преписвам. Това е състоянието Дежа вю/Déjà vu/  и по тази причина всяка една страница е с воден знак Déjà vu. И нека се знае, че това е книга изцяло написана и под знака на това вътрешно усещане за вече нещо случило се в моя живот. Докато я пишех тази книга много пъти усещах това вътрешно състояние и с лекота описвах случващото се в нея. От начало това ми изглеждаше странно, а и на моменти шантаво, обаче щом и това преживях, това описах. Първо си го поръчвам, после то идва, като житейско преживяване и след това го записвам и то си става само една моя книга. И като се започне едно писане и после минимум три пъти пренаписване от чернова в белова и чак тогава на компютъра…Само една от тях е написана директно на компютъра ми. По никакъв начин не се притеснявам от това, че не съм в крак с модата и писането направо на компютъра.
Мога ли да те попитам; Ето казваш сега започва книгата и от тук нататък ще описвам в книгата. Чакаш първо да се случи всичко и тогава ли го описваш или паралелно със случващото се пишеш в книгата си?
Паралелно докато се случва всичко пиша. По простата причина, че се случват толкова истински неща, които аз дори няма, как да ги наглася изживявам и описвам в книгите си. Всеки един ден е уникален и няма, как да го сравня с друг така. Както когато описвам в книгата си „Клиент№1/опасна близост/-продължението” принципите който ползвам и какво произлиза от това. Най-важния принцип в тази книга е „Вниманието” и това ми заостри вниманието в една друга книга когато я четях преди време и след като ми хареса поисках да се уверя, че това с Вниманието наистина работи. Е работи и то много. В мига, когато обърнах внимание на „Клиент №1” и тя ми беше в ръцете,  за което много благодаря и няма да злоупотребя с това. Това което ми е казано си остава вътре в мен, защото си е като някаква изповед на клиента към мен и не излиза никъде. Няма как да си позволя да издам всичко и това, че съм написал книга и съм  написал разни неща в нея не значи нищо.
 Как решаваш или по точно кога решаваш да свърши дадена книга? Чакаш някакъв ключов момент или си казваш, че тук свършва тази а нататък ще има продължение.
Най-интересното е, че не го решавам аз този въпрос, а решението идва от вътрешния ми глас. Защото той ме подтикна да пиша от първия момент и продължава да ръководи дните ми. И ако аз не преценя, че това ще книга те ще си останат само едни бели листи, които ще са само написани. В мигът в които разбрах, че трябва да слушам вътрешния си глас, той изцяло води целия този процес и аз съм му се доверил изцяло. Дори е имало моменти когато се изумявам от къде идва всичко това. Малко след това разбрах, че имам възможността да бъда и „вдъхновителя” и „вдъхновения” и нямам нужда от почти нищо друго.  Защото това, което правя сега е всичко за мен.
Всеки ден ли пишеш?
Да. Преди няколко месеца разговарях с един професор който ми беше казал в един от приятелските ни разговори: Момче аз много ти се възхищавам, защото от как сме се запознали ти ми показа, че си се докоснал до нещо, което ми помага да изливам всеки ден нещо на белия лист, защото то няма, как да бъде спряно. И той тогава ми призна, че той също така пише, но не си позволява да показва нищо на бял свят въпреки, че нещата му може да са много прекрасни. Защото когато е станал професор е бил друг режима и стихосбирките, както каза той не са били на почит, постът му не отговарял на това да си показва книгите и все нещо му пречело. Мечтата му меко казано е била смазана и той си пише само за удоволствие. Тогава аз му казах, че това ми е толкова познато, което ми говори, но с единствената разлика, че аз съм се родил сега и възможностите са неограничени, а не тогава и някой да ми определя кое ще види бял свят и кое не.
Добре след като описваш  реалността и описваш всеки ден, това, което пишеш не приличали на дневник. Имах предвид, че изказът ти върви по дати?
Ами не. Най-интересното е, че само в една единствена книга е така и тя е „Стая-205”. При условие, че един ден има 24 часа, а дните са 365 в годината и всеки един ден се случват прекрасни неща в живота на едни и не толкова прекрасни в живота на други. Защото тези неща, които за мен са добри може за завистниците ми да не са добри. Само тази книга, която споменах по-горе прилича на корабен дневник, защото си има и дни и часове. Това е книга, която описва пътя на една мечта, как се роди и докъде стигна всичко. А книгата ми „Африка в моето сърце” се роди от една статия за Хитлер.  Още не бях я прочел цялата и нещо ме накара да стана и да запиша първите три листа за по малко от 10 мин. Статията ме втрещи, защото няма от къде да знам, че войниците му са го молили той да им прати жени на фронта, но той им отказал, защото е знаел, че няма да си вършат задачите. Тогава те се сетили, че ако може да има поне надуваеми кукли. И точно това беше ключовия миг за да създам един сюжет в книгата си, която да се завърти около нещо свързано със създаването на кукли. Но не тези надуваемите, който удовлетворяват физическите нужди на мъжете, а детски кукли, който да изглеждат живи и да може човек, когато има нужда да сподели нещо с тях дори да се изповяда пред тях, те да слушат и да изглеждат като живи. Да изглежда, че не е сам. Дори и да няма спътник в живота не е сам.
А примерно ти сега пишеш една книга и описваш, какво се случва в нея  и ако ти хрумне друг сюжет за друга книга можеш ли да пишеш две книги на веднъж или просто когато едната свърши тогава ти идва идея за друго.
С този въпрос уцели десетката. Последните ми  5 книги се залягат много. Докато пишех „Стая-205” и беше на половина се роди „Африка в моето сърце”. И докато пишех Африка…. И се наслаждавах на реализирането на едната си мечта. След като завърших книгата си за Африка, продължих за да завърша „Стая-205”. Не бях завършил нея, а се роди идеята за Клиент №1/опасна близост/ вече бях я започнал. А те също си имат своята връзка помежду си, макар и да си самостоятелни книги. Защото действието от едната се прехвърля в другата, от погледа на вече реализираната мечта и даване на статут „Клиент №1”. Също така не бях завършил първата част на „Клиент №1” и не бях я издал, а започнах нейното продължение. Докато пишех пък тази книга се започнах с главната героиня на 14-тата ми книга и вече започнах да я пиша и нея. Докато в един миг много ми се опъна нервната система  и виждах, как нещата много взеха да се застъпват и направо имах чувството, че се бях загубил в страната на писането и бях изгубил следата кой ден сме, кой час, бях брадясал/повече от година бях с голяма брада/. Бях се изоставил и въобще не ме интересуваше, как ще изглеждам. За мен беше важно да завършвам нещата, защото имах чувството, че ще се побъркам. Въпреки, че ходя сред природата и практикувам йога това нещо е много по-силно от мен. И ако наистина не го канализирам и изливам на белия лист  няма да се учудя, ако не правех това да свърша в някой друга институция.
Добре, как можеш да си канализираш нещата и си казваш, че сега ще пишеш за тази книга, когато се презастъпват. Сега пиша за тази и за тези герой, а после в започваш да пишеш за друга. Как превключваш така?
Аз не превключвам, защото това е нещо, което слушам. Понеже импровизираните ми бюра, които имам са пълни със записки и единствено само ги надписвам за да се знае, кое за къде ще е, за да мога в мигът когато започна нещо да пиша да си е подредено и да няма хаос. Много от нещата ми са записани именно така на „хвърчащи листчета”  и чак тогава ги вкарвам в дадена тема. Най-интересното е, че когато прочетох  през 1997г. книгата на Пауло Коелю-„Алхимикът” плаках много. А след време в едно негово интервю като го попитат как точно пише той казва,че слага дадена тема в сърцето си да отлежи  и тя сама узрява за да стане на книга, и нищо друго не прави. И се замислих с годините, че той  много прав с това, което казва защото аз го прилагам и това е от голямо значение за мен. А в родът ми няма такъв друг като мен. Първо, защото и нещата с които се занимавам са доста странни. Този човек по някакъв много странен начин е белязал живота ми, защото аз сега следвам всичко онова, което съм си пожелал. Ражда се темата, допада ми, отдавам и се в истинския смисъл на думата и я пускам дори без да знам, какво предстои. И така книгата се ражда сама. Нито знам самото произведение с какви очи ще е, нито знам с каква коса ще е, колко бързо ще стане популярна в света. То това си е алхимията на живота, което се случва сега.
Не се ли объркваш като пишеш така?
Няма, как да се обърка, защото съм толкова щастлив от този факт. Енергията която влагам вътре в книгите си се завихря около самия мен и самите произведения са заредени от нея. Така се оказва, че това просълзява много мои читатели. Има хора дори не знаят с какво се занимавам и като разберат  и ме питат как съм могъл толкова време да правя това без те да са разбрали за него. Как съм го запазил това в такава тайна. Аз така съм сметнал, че не точно това ме идентифицира . Ще ти дам прост пример скоро имаше празник на писателите и авторските права  и ме поздравяват за този празник  и аз ги питам, какъв празник може да е това, че ме поздравявате вие. Аз не съм само писател, че да ме сравнявате само с това. Това не го чувствам като празник за мен, така, че…За мен нещата са с много по-голям спектър и едно нещо не ме идентифицира.
Можеш ли да разкажеш някоя случка свързана с твоите книги. Не случка от книгите,а  нещо което е станало по издаването или да започнеш дадена книга. Нещо което не е описано в самите книги и в сюжета?
Ами да, тя случката не ми е много приятна, но ще ти разкажа. Ще намеся една институция, която няма да им хареса. Става въпрос за Националната Библиотека. Първите няколко години, когато се опитвах да се свържа с тях за да разбера, как мога да си издам една от книгите като за добре дошъл в разговора по телефона ми показаха стената. Това, че съм от провинцията се оказа и проблем и ми показаха, че не мога да осъществя това което искам с книгата си. Това ме обезсърчи достатъчно много, но аз не спрях да пиша. Но пък после хора, които правят това, което ми трябваше ме намериха и сега мои книги са там в библиотеката. Жалко, че не запомних името на жената от тогава, която ми заяви, че мои книги не могат да бъдат издадени. Сякаш аз бях белязан, и наистина взех да се чудя, какво ми има, че тя така ми заяви. После пък попитах, как могат да бъдат издавани книгите ми в електронен вариант, а тя ми каза, че такива книги в България не могат да бъдат издавани, защото щели да бъдат нарушени някакви закони. Тогава за пореден път разбрах, че ме лъжат, защото аз се информирам постоянно, как стоят точно нещата. Да кажем, че или не са били запознати с нещата или им беше по-лесно да ме излъжат. Нямах време да гадая. Но това е гадна случка за мен, защото такава поднесена тя може да обезсърчи един автор и това ще ми остане като обица на ухото в моя живот, която обаче няма как да я дам за добър пример. И дори скоро като бях в София минах покрай Националната библиотека и даже не исках да поглеждам и самата сграда. Но мога да си представя кой дава право на някой да му каже, че той не може да прави едиси какво. А хубавата случка е която ми излиза в съзнанието по случай въпроса ти е как главния герой Даржан Харч от ”Африка в моето сърце” се среща с писателя на книгата  „Стая-205”. Когато Даран Харч си тръгва  от фабриката за кукли вижда на един билборд  как на определена дата ще гостува в неговия град автора на този бестселър. Тогава той отива и купува в книжарницата две книги „Стая-205”  и пита книжаря, каква е тази книга и да му каже нещо повече за нея. Тогава книжаря му казва, че книгата е много интересна и е леко четиво и много хора я препоръчват като истинска книга и явно този автор е много магнетичен, защото на ден се налага да продавам стотици от тази книга и от другите му, защото той има много написани книги. Още с прибирането си Даржан Харч започва да я чете книгата и си представя, че се среща с автора. Само няколко дена след това те наистина се срещат  и разговарят. А този разговор и среща е единствено и само с мен. За първи път в две от моите книги срещам главен герой с писател, който е един и същ човек. Изглежда така, че аз си правя среща със самият себе си.
 смях…Усетих аз, че има нещо такова…
Да ти сега по много прекрасен начин се засмя. Защото аз по същия начин, когато се роди това се смях и се попитах: Господи, как е възможно аз сам да си определям среща със самия себе си? На мен ми също ми е интересно повярвай ми, как стана така и аз не разбрах, но…
Защо, не?
Защото за първи път нямаше как да откажа среща на самия себе си. Определих си среща и се срещнах със себе си. Успях с помощта на холографско изображение в мисълта си да се срещна с един успял автор/на книгата Стая-205/. А той ми разказа от къде е тръгнал и  през какво е преминал за да стигне до тук. Как никога не е забравил, че е носил цървули вместо обувки. Никога не е забравил, че е пишел с молив от самото начало. А тези неща са вплетени така, защото аз минах през този път и нормално да разкажа за този път. Между другото това за първи път го разказвам някъде, защото да определиш среща сам на себе си, ми беше странно, но вече не. След като веднъж го преживях вече е нещо нормално за мен…
То няма лошо, аз заради това казах, защо пък не. На мен ми е ясно, че това всичко е въображение и колкото е по-добро въображението то няма граници.
За мен това е точно така. Преди много години, когато четях много книги попаднах на едни прекрасни редове написани от Арберт Айнщайн  в които казва: че най-важното нещо е въображението, защото когато можеш да си го представиш  ще можеш и да го реализираш. Лишен ли си от едното нещо надали другото ще се случи. После през годините се случи, че попаднах на друг автор д-р Уейн Дайър , който е другия ми неформален учител, който казва: „Всички неща около нас, които ни заобикалят са се родили минимум два пъти; единия т в умът ни, а другият е когато биват създадени/чрез ръцете му/. И колкото повече навлизах през годините в тази материя аз се удивявах и намирах потвърждение на думите му. И по тази причина съм много щастлив.
Как изобщо си започнал да пишеш? Защо реши да се насочиш именно към писането?/въздишка/. Ами осъзнах, че проблема е психологически. Когато бях дете ми беше много трудно да говоря пред други, защото се притеснявах. Израсъл  в такава ситуация където не съм имал зачитане на мнението като малък и все нямах нито думата, нито можех да се изкажа. Все едно-нямаш право на глас. А това за мен е много противопоказно и започнах да си водя „някакви записки”. Това започна когато бях на 11. Започнах от там в кого съм се влюбил, какво съм почувствал в този миг на трепети и вълнения. Мои лични преживявания които се обособиха в една трилогия: „Триумфалната история на Ледения каньон”. Дефакто преди първата ми книга има още три като трилогия. За нея най-малко съм споменавал, защото е само в ръкопис. Когато преценя ще види бял свят. Там дори описвам първата си среща с леля Веска от с.Джулюница на която издавам нейните книги. Вече 12 години поддържам връзка с нея  и научих толкова много неща за прераждането и т.н. И така аз просто си водих записки и дори си нямах и най-малка идея, че един ден самите ми записки да се превърнат в книги. Обаче с времето явно придобих смелост и започнах да практикувам и бойни изкуства и там сякаш придобих една спортна смелост която смесих с реалната ми смелост, която ми липсваше като цяло. И от тази смелост започнаха да се раждат книга след книга, статия след статия. Ден след ден, за да стигнем до тук.
По принцип всички, който пишат някак си са тръгнали от нечие творчество. Примерно са прочели нещо което  ги е мотивирало. И така тръгват нещата за тях от някой друг автор. Всеки си има своите мотиви за да тръгне по даден път?
Моят мотив е лишението да бъда себе си, докато растях и това доведе до пречката ми да общувам свободно. Защото години наред като ти казват, че ти нямаш думата, докато си дете не можеш да си казваш, какво чувстваш, защото все още си никой/защото си дете/. Това беше потъпкано при мен. Все едно дете докато е малко то не може да има думата. Това беше едно от лишенията, които преживях и никой не разбра за тях. А понеже природата ми е бунтарска и аз не мога да се примиря с много неща и трябваше да правя нещо и аз избрах споделянето върху белия лист. Чувствах, че това не може да продължи, защото се натоварвах така, все едно бях ням можех да възприемам, а не можех да произведа. А и когато бях дете бях много скиптично настроен не вярвах много на хората всичко ми беше черногледо и дори нямах желание да живея. Сега може и да е странно, но…тогава мирогледа ми беше такъв. И да ме накара някой у дома да чета книги на някой автор се образуваше  голяма съпротива в мен. Дори прочитните книги в училище не съм ги чел всичките, защото не ми бяха интересни, а това, че бяха задължителни за четене въобще не ме вълнуваше.  Не мога да кажа, че заради някой автор съм започнал да пиша, но има автори които са изиграли голяма роля в живота ми, които са ме настроили на подходящата честота за да мога да възприема много прекрасни неща, които ме заобикалят и, че света не свършва, а че е една малка част от  живота, защото именно той е в основата на всичко. И когато четях книгата „Алхимикът” успях да се разтворя и плаках докато разлиствах страниците и. Тогава тайничко си пожелах да изживея същата любов, която  е описана в книгата но да не ми се налага да напускам любимото си място/Лясковец/и пак да я намеря. Наистина не съзнавах, какво си поисках, защото тогава меко казано съм разбирал какво привличам с думите си. И така, каквото почукало такова се обадило. Така се роди и 14-тата ми книга-синя книга за любовта. Само, че вече бяха минали години от 1997г. до 2012г. от как прочетох тази книга за първи път.
По-лесно ли ти е сега да издаваш книгите си, след като вече имаш издадени?
Ако трябва да бъда честен, то никога не е било по-лесно да се издават книги сега с хората с който работя. С тях всичко се случва толкова реактивно и лесно. Защото чисто новия подход които те прилагат за отпечатването и издаването на дадена книга е уникален и няма такъв  подход в България. А ако трябва да се съобразяваме с някое друго издателство, която първо трябва да те одобрят в комисия/това съм го разбрал след като съм питал на различни места/след като бъде прочетено произведението  и ако случайно бъде одобрено чак тогава ще ми бъде предложен договор. И чак тогава може би ще ми покажат пътя по които да приема да вървя. Обаче след като разбрах, какво правят зад гърба на авторите аз се отказах да питам повече, за каквото  да било и да разпитвам или моля. За това работя с тези прекрасни хора от  www.pechatnaknigi.com  които направиха Христо от Лясковец известен и без да ми се налага да изпълнявам псевдо условия. Имаше хора, които казваха, че кориците ми не стрували, защото нямаха моето виждане. Може би се опитваха да ми сринат самочувствието на творец, но няма, как да успеят, защото не завися от тяхната оценка или одобрение.  И от как започнах да издавам аз книгите си, помогнах и на много други автори да издават своите книги и да видят новия подход на хората с който работя по най-прекрасния начин, които може да съществува. Съответно тези автори ме питаха, дали съм от тази планета, и как така с такава лекота им помагам и защото до сега са попадали на други, който не са били толкова отзивчиви. Тогава им разказвам, че процеса през които съм минал и знам, че не е никак лек и знам през какво могат да минат и те самите. Искам хората да знаят, че вече има много по-лесен начин за издаване на книги и да им кажа, че би трябвало да преосмислят своите приоритети и да се доверят на новото начало. Чисто новия подход вдъхновява автора да твори в пъти повече от колкото да го скопява още в неговото зараждане.
Щом книгите ти описват реални случки и хора от действителността и тя бъде готова ти казваш ли на участниците, че те участват вътре в нея. Те може и да не подозират, че са описани в някоя твоя книга?
Не казвам на никого нищо. Първо много малко хора фигурират в моето творчество, защото участват само тези който са ме впечатлили силно или разочаровали с нещо. Не омаловажавам никого, но пълнеж не ми трябва. Аз съм човек, които силно обича и силно мрази, средно положение при мен няма.
А след това какво мислиш, ще се посветиш ли на писането и за напред? Какви бъдещи творчески планове имаш?
Аз достатъчно съм се посветил, защото ето сега  издадох 15-тата книга и тя бележи 
големи продажби
/книгата се казва: „Христо от Лясковец и Приятели”. Заедно с това подготвям и 
една прекрасна игра, която заедно с нея ще провокирам хората  да играят и разширят 
собствения си мироглед. Дори днес ми дойде постера за самата начална страница на 
презентация-игра и съм много щастлив и паралелно с това пиша продължението на 
14-тата си книга. Пиша статии за един вестник, бях поканен да пиша за едно прекрасно 
списание в което се влюбих. Това са все едни неща,които дори не съм очаквал да се 
случат толкова бързо. Да привлякъл съм ги, само дето не знам, кога точно ще се случат 
нещата, но си чакам  реда и ето те си се случват сами. Няма по-щастлив човек от мен в този миг. 
По тази причина продължавам  напред и във вихъра си, който излъчвам съм 
въвлякъл и много други автори, защото 15-тата ми книга е точно такава.
Поканил съм 23-ма автора. Темата в нея е отворена и, каквото иска с това участва: стихове,
 разкази или други значими за автора неща. Гостуват и други автори за да стане по-интересно.
/Христо от Лясковец, Елка Стефанова, Калина Митева,
Даниела Капинчева, Галина Преславова,
Веси Дамянова, Венци Кираджиев, Ели Зарева,
Стефан Русев, Краси Минев, Велислава Нешкова,
Росен Обретенов, Диана Луна, Стефан Монев, Цвети Иванова,
 Мария Янакиева, Нел Анел, Христо Стоянов,
Валентин Кангалов, Стоил Рошкев, доц.д-р.Юлиан Карабиберов,
Здравка Кандина, Павлин Петров, Майк Рам, Интервю за „Играта за 66.ооо.оо”./
Това е най-смелия ми проект, които ми беше подсказан от вътре да поканя и други автори да споделят нещо свое, не само аз да разказвам. Някой от тях дори са неизвестни на никому, но,какво от това. Както на мен други хора ми дават поле за изява, така и аз правя същото с този си проект. Предавам нататък. Не е нужно да смятам, кой колко заслужава да го покажа, а за мен е важно да направя това и не ги подбирам. Просто повечето от тях ги познавам и искам да ги обединя в това произведение. Това е. И самата книга има голяма вероятност до коледа да е на бял свят. И от там нататък продължаваме нататък.
Да то е ясно, че за момент си в стихията си, но въпроса ми беше дали това няма да е някакъв период  в които ти пишеш и се изчерпваш и след като ти свърши периода и край с писането ти? Исках да разбера дали имаш други бъдещи планове така да се продължава в същия темп с още книги или това просто е момент от твоя живот защото имаш порив, но като навлезеш в друг етап от твоя живот да смениш своите приоритети?
Приоритета с писането няма да изчезне, защото сега докато ми задаваше въпроса се роди и отговора му. Вътрешното разширяване, което получавам с това  се освобождава място за нови и нови неща в живота ми. И точно тези прекрасни неща ще бъдат описани отново и отново. Защото ми предстои пътуване до Израел, Африка. Това са все дестинации, които съм описал в книгите си, дори без да съм ги виждал и едно от желанията ми е да видя, дали е така, както съм го описал.
А, когато пишеш и искаш да опишеш някаква случка в някоя място или държава в която не си бил разучаваш ли за нея, за да може да бъде по детайлно и реалистично за теб и да отговаря на истината?
Не просто знам, че това е Африка и това не подлежи на съмнение. Това е Франция и това не подлежи на съмнение. Ако някой се съмнява, че това не е така да си търси източниците и да си проверява дали е така или не. При условие, че Африка съществува от милиони години и които не вярва на историята ми да ходи сам да си доказва хипотезата ми за Африка. По този въпрос ще кажа, че много пъти сме си говорили с моя приятел и той казва: „Стилът ти на писане е много интересен, че нещата които пишеш ги пускаш като хипотези и въобще не е се интересуваш дали тези неща са доказуеми или неса”. Тогава му казах, че няма, как аз да се ангажирам с това да търся аз доказателства за тези неща, които съм усетил с вътрешния си глас и знам, че той не ме подвежда. Дали според теб аз се съмнявам, че това не е истина. Kаkто примерно много от по-великите автори, които са писали през годините  и има една книга „Скитникът между звездите” описват неща, които сега излизат на бял свят. И най-интересното е, че със смайваща точност описват места, на които са били само в представите си, но никога не са били там, а и има разлика от 200г. Така, че аз много се радвам, че това което нося от назад от времето сега ми помага много. Както казвам не веднъж, че аз не съм само писател, правя масажи, преподавах йога на много хора, това все е свързано с един интересен свят, които е образувал един прекрасен продукт в мен и този продукт съм аз. Няма как да се примиря само с едно писане или примерно само с една книга. А другото нещо, което иска да разкажа е за, какво още се стремя да постигна: както сега са 14-сет книги написаните, всяка една от тях ще има минимум по три варианта- хартиен, електронен и аудио формат. Заедно с тях се получават 42 броя-продукти. Преведени на минимум на 10 езика това прави 420 продукта и сме готови за Гинес. Май няма такъв автор, който да има толкова много творчество. Така това, което говоря може да изглежда стряскащо, но размаха с които работя и творя е много голям. Спектъра които имам също е голям, защото не се ограничавам само с града си, тялото си, нито само с писането. Аз не спирам до тук. Когато разкрих идеята си по която работя  на хората, които осъществяват моите неща той каза, че не „спя” а се трудя здраво. Работя по тези задачи и като я свърша я отмятам, като свършена.
Искаш ли нещо да пожелаеш  или да посъветваш, хората които се занимават с писане или които ще прочетат този материал. Дори и само като пожелание да е.
Първо  искам да кажа, че когато прочетох едни материали там пишеш в пъти повече: Никога да не се отказваш. Никога!!! Не би трябвало да се отказваме от своите мечти и стремежи, никога. Във връзка с това, ще кажа, че Христо от Лясковец преди три години излезе от рамките на града, преди две години излязох от страната като автор и напук на всичко онова което чух, че не може да стане. А и, че не е много приятно близките ти хора да не вярват в тебе, но… какво от това, че не срещнах подкрепа от никъде, аз не съм я и търсил. Така, че не чакайте да ви одобрят, оценят и може би тогава да продължите напред. Ако някой иска нещо да прави той би трябвало да го прави без да  се съобразява с нищо и никой. Няма значение от кой град е, колко е голям или какви стремежи има. Защото ограничения има  много, но възможностите са  в пъти повече…И като за накрая бих казал: Нямате право да се отказвате!
Благодаря ти, за това интервю.