Следа или Спомен в "Силата на пръстена"!

...„За това имай от имането си-от живота, който ти е даден.“...

"Силата на пръстена" е вече факт!
Ние всички сме избрани да бъдем тук но, малцина приемат поканата... толкова лично като мен! Защото това е възможност, която ми даде шанс да осъществя връзката с живота си. Защото за животът разбрах, че може да бъде „разделен“ на две, но само след като се влюбиш. В първата му част може да се долови, че повече ми се живее, а във втората чисто и просто бих се опитал да разбера преживяното. А дали любовта е факторът разтваряне, която ми предлага да се подчиня на чуждата воля като ѝ служа,и дали това е скрита заявка за открито щастие,те първа ще разбирам?!

...„Твоята Любов към нея, много прилича на Магелановия синдром, за който ще ти кажа точно сега какво означава, приятелю. Тя е феномен, който очите ти виждат, но е до такава степен чужда на опита им до сега, че буквално не знаеш, как да я интерпретираш. За това любовта не може да е плод на съвпадение(защото и то е акт на Създателя ни, но просто не е подписано от него) или случайно човешко откритие, тя чисто и просто е там и търпеливо чака своя проводник. Какъвто си ти!“...

Защото само любовта трае повече от животът, поради способността ѝ да присъства в него като създава пространство, чрез което изглежда,че се оттегля понякога.Но,не! Защото колкото повече пространство и свобода генерира в нея си, толкова повече присъства в живота ми.

...„Ще разбереш с времето нещо много интересно... когато се връщаш назад в миналото си, проектираш бъдещето си и изживяваш твоето настояще - сега, хората няма да искат да приемат твоят Ренесанс за нормален. Защото те имат „други виждания“ за теб. Опитай се да не местиш излишно стрелките на часовника напред, с цел да откриеш пряк път към щастието си и да доказваш на някого нещо. Просто, защото няма такъв! А ако случайно го сториш, ще видиш дългия и криволичещ път, по-труден и лишен от знаци,
Цената на книгата е 14лв.
заради твоята припряност.“...

Най – голямото богатство, което ми носи удовлетворение,
е способността да наблюдавам, както и да се радвам на това, което имам сега в живота си. Най-вероятно от там датира импулса ми към въпросното желание с име-жена.В онази крепост, която беше изградена с години,за да пази от нашествениците народа ни. Никоя друга не е успяла да я замести. Независимо, че са се опитвали да ме отдалечават от мислите ми към нея,когато са проследявали с очи,облачните ми следи. И все пак никоя не е успявала,да ангажира цялото ми внимание и сетива към тях, самите... Защото не са можели да правят Сладко от Смокини.“

Лично аз вярвам, че човек като мен може да живее щастливо, като е удовлетворен и независещ от обстоятелствата.Успях през времето винаги да обръщам внимание на добрите неща, които  ми се случваха в миналото, и се старая винаги да вярвам в собствените си възможности, които да успея да реализирам в бъдещето, чрез онова което съм заложил в тях. Ако не можех да оценя и да се радвам на нещата, които съм получил в миналото, как ли щях да мога да се радвам и на нещата, които постигам в бъдещето? Тогава осъзнах, че не самите ми постижения, а способността да им се радвам след като съм помогнал на хората чрез тях, създават лавинообразно чувство на удовлетворение и пълноценност.

„Остави се да бъдеш воден – така един ден за теб ще кажат, „че някой ти е помагал“ да вървиш по този път с вяра. Нищо, че ще недоумяват какво те е карало да бъдеш толкова упорит и да се разгърнеш толкова много и то само за едно определено нещо: любовта към тази прекрасна жена. И през всичкото онова, през което премина докато вървя, ще запомниш може би едно нещо: Всички пътища те водят към нея, където и да ходиш, каквото и да правиш. Това е неизбежно за теб. Любовта ти към нея оправдава дните ти и ги дарява със смисъл и живот!“

В ефир на "След закуска" и "Силата на пръстена".
Никой не забелязва сълзите ти(когато си тъжен),
Никой не забелязва тъгата ти(когато ти  най- трудно),
Никой не забелязва болката ти(когато си сам),
Но всички забелязват грешките ти(защото другите са „идеални“).

„Всеки един от нас има в арсенала си машина на времето, която тайно управлява. Тази, която ни връща в миналото я наричаме - Спомен, а другата, която ни изпраща в бъдещето се казва - Мечта. А третата, която ни води днес, тук и сега го наричаме - Дихание. Нека не го губим.“

С курсивът са отразени цитатите, които съм си взел от собствената книга – „Силата на пръстена“ –Африка в моето сърце 3. А с останалия шрифт са личните ми думи, които често вместо изречени са написани. Материал подготвен за предаването „Следа или Спомен-избираш?“




Нищо не е същото без Приятелите!

С доц.Кирил Петров в х-л.Интер-Велико Търново
От известно време нещо „ме върна“ към една книга купена от мой тогавашен „приятел“ – „Съвременен маркетингов подход,(Думата Дума отваря-ДДО)“ на доц.Кирил Петров. Признавам си не знам, кой точно спомен ме върна към тази книга или човек, но се заредиха спомените като един при срещата ми с доцента в х-л Интер Велико Търново.

Този „мой приятел“ му беше студент и ми бе казал за него и ми взе неговата книгата от Търновския университет. Но освен това му взе и номера и аз почти веднага му звъннах. След като му се представих кой съм, го попитах дали е възможно да ми отдели няколко минути за да се срещнем с него когато идва отново в Търново. Той се съгласи и насрочихме среща. Отидохме с „въпросния приятел“ заедно, макар, че после съжалих, че въобще го взех с мен. Защото въпреки, че попитах доцента дали можем да си беседваме на „ти“, оня продължи да му говори на „вие“. Говорихме за много неща, признавам си, той се оказа изключително разговорлив и толерантен човек, но в мигът когато „усети“, че вече няма какво да си кажем, каза, нещо което няма да забравя никога:
„Момчета, ако няма повече какво да си кажем за днес, ще ви оставям за да отида да си почивам. Ако имате някакви други въпроси ще ме попитате следващия път.“

Дори не пожела ние да платим сметката, а той настоя да я плати. Тогава се „вкиснах“ защото как така този човек ще настоява да си тръгва, та ние бяхме дошли „от Лясковец“ само заради него...а той ще си тръгва.  Тогава за първи път се сблъсках с човек, който „си цени времето“ и не желае да го губи... Или защото знае нещо повече или защото има проблем, за който ние все още не знаехме...

Последваха още срещи и с три срещи се докоснах до Доц.Кирил Петров, когато идваше да преподава лекции в Търновския университет. Допусна ме до себе си не знам поради каква причина, но явно бях един от щастливците имали рядката чест да общувам с него макар и малко. Колкото толкова.

Та това което е тук поместено е от книгата му, което най-много ми направи впечатление:

Това беше в далечната 2008-2009г. Тогава бях доволен, но днес като си спомних за него реших да се разровя за първи път в нета и да видя имали нещо написано за него...И бам! Голяма греда. Видях първо материал, за честването на 50-сетата му годишнина: Проф.Кирил Петров - знаменитият преподавател по маркетинг и зам.-декан на факултета по обществени науки в университет „Проф.Д-р Асен Златаров“, окръгли 50 години и за това събра отбрано общество за парти в култовата синя зала на хотел „Мираж“.
Благодаря за Снимка на:Катя Касабова

След това обаче видях нещо покъртително. Материал за неговата кончина. Как беше възможно по дяволите, точно този човек да си иде просто така...

Той остави трайна диря в научните среди и сред стотиците свои студентиНа 52-годишна възраст днес ни напусна доц.Кирил Петров – един от доказаните български специалисти по маркетинг, преподавател в Бургаския университет „Проф.Асен Златаров“ и Великотърновския университет „Св.св.Кирил и Методий“. Доц.Петров почина днес наобед у дома си, победен от злокачествено заболяване на стомаха, с което се бори до последния си дъх, продължавайки да изпълнява служебните си и обществени задължения по начин, с нищо не показващ, че ракът го е стопил наполовина. 
Доц.Петров ръководеше катедрата по маркетинг в Бургаския университет „Проф.Асен Златаров“, дългогодишен синдикален лидер, член на академичното ръководство на вуза, един от сериозните претенденти за бъдещ мандат като ректор.

                             Това  е извадка от някакъв сайт „Флагман.бг“

Така разбрах, че на 23.07.2013г.(а днес сме 03.2017г.) Доцента г-н Петров, си тръгна без да се сбогуваме. Явно спомена за него е жив в мен и за мен бе истинска чест да се ръкувам, срещна и понауча нещо малко от него.

Последно Сбогом, макар и след време Доц.Петров. Остави малка но забележима диря в мен. Сега разбирам, защо се сгъваше така на срещите ни и казваше, че имаш „киселини в стомаха“ и пиеше сода. А то явно си имал проблем, с който мъжки си се „справял“.

Благодаря ти за всичко,Приятелю! Да защото ти преди всичко виждах, че държеше на приятелството ни! И казваше, че „човек от човек се учи“...

                                             Посветено на Доц.др.Кирил Петров

R.I.P. Love -02.01.2017!

Да скъсаш с някого, да се разделиш, да му биеш шута, да сложиш чертата, да напуснеш цирка, да спреш филма и всякакви други определения са синоними на едно от най-големите изкуства в любовта. Защото е точно толкова сложно майсторство да започнеш една връзка, колкото и да сложиш кадифените ръкавици, за да й направиш прецизна дисекция, завършваща със сигурна смърт. 

Тъкмо „слагам година“ от как след като изригнах във втория ден от новата 2016г.(тази година), приключих тази шибана „връзка“ с тази жена на всякакво физическо ниво. Въпреки това ми се налага да я виждам тук-там по улиците, и най-вероятно и на нея и се налага „да ме вижда“... Приключих с това.

За грозния край, с които ще я помня. Даде достатъчно за да я помня с лошо и с из-губенето ми времето... Кога ще пием за провала,бих те попитал само? Не ми желай да съм щастлив..повече, защото съм. Не ме целувай спри, не ме поглеждай дори... обичах те, но пътя ми с теб не води никъде...

Възлагах за първи път планове „за бъдещето“ с теб но се оказа друго. Тая обремененост, която си получила с времето от всички, които са те тъпкали, да ми я проектираш, просто нямаше как да продължи... Видях как с първите публикации на заглавието на историята „Женена за един!Спяща с други!“, колко хора се припознаха, изпитаха неудобство,а ти дори не знаеше за него, а и нямаше нужда. Не си била достойна да знаеш-въпреки това е посветена книгата на теб. Защото все ме питат на кого посвещавам творбите си?! Човекът ограбил и излъгал любовта ми! С написаното не отмъщавам на никого, защото не можа да завладееш сърцето ми, като ми губеше времето по два часа седмично... И не можа да оцениш едно нещо, че не този, който идва при теб, когато няма къде да отиде е важното, а този, който идва при теб дори когато има много места, където го чакат, но ти не знаеш за тях!

Но това е роман, с който ще те помня цял живот с лошо... Беше ми достатъчно горчиво да слушам, „за времето“ дали ще вали или не или за някакви книги и т.н... за това издавам я, и нямам никакви претенции както към времето, което съобщават всеки ден по новините и ти го слушаш, както и към чувствата си към теб, който достойно потъпка и не можа да преглътнеш хапката. Кога ще пием за провала...те питам?! За да не се задавиш!


На най-лошия си враг не пожелавам да вижда гърба на човека когото „уж обича“, всеки път след телефонното обаждане на таксито с което се прибираше... Не му пожелавам да вижда страхът в очите ти който се четеше, оглеждайки се всеки път да не те види някой и да докладва къде може би си ходила т.н.... имах чувството по едно време,  че срастването ми с теб „ме превръщаше в престъпник“, да се крия, да се държа с теб като с непозната...на „публични места“... това каква  любов може да е по дяволите... като е незаконна! Или може би: „трябваше да преосмисля, че един мъж може да бъде простак, или джентълмен...с теб,но всичко зависеше от това дали срещу него стои к*рва(та), или дама(та)!!!“ А ти от кои си?!

И когато се пропука всичко се оказа, че трябва да се извинявам за няма нищо, да се моля за любов, да прося внимание, което мога да си купя с пари и от други... за това не съм „ти“ казвал кого и какво познавам в хората...преди теб. Няма нужда, защото не си била достойна да знаеш. Прецених, че не може да ти се има доверие... и те изолирах от информацията си... за хиляди неща! И да знаеш, че от всичките прокълнати любови, за които съм чел „нашата“ се нарежда близко до тях. Далеч не значи, че като съм ти „се молил“, съм бил просяк, но никой няма да ми казва какво да правя... какво ще работя, за какво ще живея, какво ще харча и в коя държава ще ходя... и при кого. Недостойна си-знаеш си го! Издавам тая „книга“ и изчиствам кеш-паметта си от теб и спомена за теб ще бъде заличен завинаги...

И все пак Благодаря за изгубеното време, Гергано!

...За да излизам с друга значи не си ме канила достатъчно на срещи(защото те беше страх),да лягам в леглото на друга значи в твоето ми е било твърде студено и скучно(не е като моето),за да обичам друга значи не си ми показвала достатъчно искрена топлина в любовта си, която се оказа пародия. Но не те съдя, защото „само толкова можеш“...

Силата на пръстена/Послание с очи!

Вместо Епилог:

*След Десет години на същата дата 20.октомври. Когато тя бе отишла при заклинателката, а тя и бе спестила умишлено да и каже, че един ден така или иначе ще загуби този, които я е обичал и онзи, когото тя е обожавала и бе дарила с пръстена на живота. Просто защото най-вероятно това е било последното изпитание, през което „е трябвало“ да преминат през времето, за да могат наистина един ден да бъдат заедно и щастливи.

Вечерта той ги бе помолил,сутринта по изгрев слънце да са близо до леглото му, за него било много важно да са точни и да не закъсняват за срещата. Когато се събраха, отчето го изпревари и започна пръв.

„Каквото даваме ни се връща 100-кратно... каза отчето и се усмихна, като го помоли да запомни това. Но ти,нямаше от къде да знаеш всичко това, и даваше и най-малкото което имаше от сърцето си. От него бликаха светли чувства, чисти мотиви и малки крачки, пропити с много любов, превърнали живота ти в приказка, която е напълно възможно всички да разказват един ден, приятелю!... Готов ли си, сега след като изпълни задачата си,която си постави и почувства със сърцето си, да се заличат всичките спомени от твоите приятели и роднини, че си бил тук? Готов ли си отново да бъдеш „просто човек“, който винаги си искал да приличаш на своя достоен идеал? Готов ли си да простиш и да забравиш, както и да бъдеш опростен и забравен, за да живееш вечно, след като изстрада всичко, което изживя сърцето ти?“

„Не знам, приятелю. Наистина не знам, дали съм готов, но ще опитам. Не познавам човек, който да е готов за това да бъде забравен, защото се вкопчих в живота сякаш ми принадлежи и ми е длъжен с проявите си! Въпреки, че самото вкопчване ме правеше на моменти нещастен, вместо щастлив. Но живях достойно. Обичам жената на живота си, дори когато силите ме напускат, аз отново само нея шептя.“

Тогава той се обърна с последни сили към любовта на живота си:
„Какво може още да ни се случи? С колко време разполагаме?“

„Може да не те помня, но знам, че ти ще ме помниш. Обещай ми-прошепна му нежно в ухото,навеждайки се върху него! Минаха много години от как бях в очакване нещо красиво да се случи в живота ми, но като, че ли все се разминавах с него, до преди да се появиш ти. За това си бях казала, че ако аз съм част от живота ти, то ти един ден ще се върнеш за мен... не зависимо кога... Вярвам в това! За това го взех този пръстен за теб, за да не губиш никога Пътя на Сърцето си, чрез който ме откри в този живот. Обичам те и съжалявам, че чак сега ти го казвам за първи път.Страхувах се, че ако го изрека магията между нас ще свърши, но пък го чувах и усещах всеки ден от теб, защото аз винаги получавах повече от теб, което ми даваше сили да живея за теб. За нас.“

„Единствено, което не успях да направя когато се събрах с теб бе, че не останах същия какъвто си бях обещал, че няма да се променям заради никого.Прости ми, моля те!Но любовта ми към теб ме промени, хранеше живота ми, поддържаше ме жив толкова дълго време през което бях сам, спасяваше ми живота, а когато вече имах тази възможност да бъда с теб, живота ми ме напуска с вкус на Сладко от Смокини. Той се появи за да ми напомни за теб, а сега ми подсказва, за края. Това не знам дали наистина е справедливо. Единствения начин, който Съдбата ми предостави, бе да избегна страданието което познах, като ми предлагаше да се откажа от любовта си към теб, а как бих могъл да го направя, като ти си всичко! За мен всеки ден беше бреме, защото съществуваха само два пътя всяка сутрин: този, за които мечтаех всяка нощ и действителния заради, който не исках да си отварям, очите сутринта, докато ти бях слуга. Понеже не е богат речника ми, като твоя любов моя, не знаех как можех да обясня с думи любовта, която изпитвам към теб, без да се налага да те притежавам.Тогава се научих да ти служа.Така живота ми се превърна в пътуване осенен от много болка, любов и страст. А в една книга преди много години бях чел, че всичко онова, което съм постигнал през живота си, е хубаво поне да има смисъл, осъзнавайки един ден, че сърцето ми е там където е моето богатство. Ти си моето богатство любов моя. Въпреки, че хората ме смятаха за беден... аз съм богат с теб, защото те обичам.“

"...Докато ти трябва да забравиш сега, за да успееш да живееш вечно, аз те първа трябва да се преструвам, че нищо не се е случило и да продължа живота си без теб. За да оцелея през времето когато Слънцето ще залязва всяка вечер пред очите ми, а Луната до късно ще стои самотна като мен, пред прозореца ми-сутринта,а аз всеки миг ще си спомням за теб. Не трябваше да се отделям от живота ти и да те оставям сам да се справяш с всичко. Защото ти искаше само да живееш. Чудех се как е възможно толкова малко да иска млад човек като теб от живота, но всъщност ти искаше най-важното да участваш в самият живот тук и сега, защото много добре знаеше, че нищо няма да можеш да вземеш със себе си в последното си пътуване, което временно ни разделя отново. Мечтаеше за много неща, но беше стъпил здраво на краката си и понасяше всичко в настоящето, с което ме научи на още един урок...
Помниш ли ме-ще те питам отново и отново,любов моя? Няма нищо, ако не си спомняш! Дори да не помниш тогава, аз ще ти напомням всеки ден,отново и отново.Коя съм Аз и кой си Ти в нашия живот. Ще те помня винаги,любов моя!Защото пръстена  ще ни среща отново и отново, докато сбъднем и последната си мечта.Сега си толкова близо до сърцето и душата ми, и толкова далеч от ръцете и тялото ми...

"Ти си единствената жена за мен, знаеш това, на която не съм подарявал цвете, а сега ще лежа върху цветята, които не откъснах за теб, за да си спомняш, за мен... всеки божи ден оттук нататък."

Така след като изрече последните си думи, си пое бавно въздух и го издиша едва доловимо. Живота го напусна, но очите му останаха отворени,защото беше толкова жаден за живота,който беше неимоверно кратък за него. За известно време те останаха така пред очите на ­­­отчето, преди да ги покрие завинаги с дясната си ръка и да каже за последно с премрежен поглед от сълзи, които вече се стичaха по лицето му:

„Така видях този живот на двама мои приятели,който толкова много се обичат.Разказах я като моя история,защото ми позволиха да участвам заедно с тях в нея,докато имахме време да бъдем...заедно. Защото аз ги венчах, пред очите на Бог. Аз съм отец, Силвио и ви обичам. Обичайте се вие, винаги.“
                              
...А как бе дошъл пръстена в ръцете на Аденсио, така и никой не разбра... но едно бе сигурно. Пръстена ще ги събира отново и отново, за да изживяват своята любов и някой ще я разказва на поколенията, за да живее вечно!!!... Защото тази приказка те първа ще отеква във вечността заедно с тежката ръка на любовта, която я бе записала в сърцата им, и на която всички ние дадохме  живот в гърдите си, точно в този момент...



Следа или Спомен-избираш?

      

„Ако вдъхновението може да ви навести най-неочаквано,то също така може и да ви напусне, без да ви предупреди.“

Пиша това по повод прочетената книга „Магията да твориш“ на Елизабет Гилбърт, която уж започнала роман за Амазония но нещо го изоставила. След време се запознала с друга писателка Ан Патчет и в едно от писмата си, тя и разказала как се е зародил роман за Амазония. И на една от срещите в някакъв хотел закусвали заедно и си за разказвали една на друга какъв е сюжетът им. И бум! Почти един и същ просто Елизабет е пренебрегнала вдъхновението, а Ан го е приветствала и вдъхнала живот.(А, после като бременните  жени, които нямат търпение да си спомнят точния момент на зачеването, започнали да си броят чрез пръстите и да налучкат кога едната „е загубила“ идеята си, а другата „е намерила“ своята...). Защо ви разказвам това ли, ами има си причина. Когато вдъхновението дойде и ми загатна за „Африка в моето сърце“ се чудех „дали съм достоен“ да я напиша точно аз тази книга? И после си казах, че какво да ми е, точно пък на мен и така чисто и просто започнах! Така не съм дал шанс на идеята навестила ме да иде при друг/друга поради моята немърливост и ленивост. А поради тях след 10 години да чуя, че някой друг е написал романа на живота ми –„Африка в моето сърце“. Не! Не бих си го причинил и точно аз му вдъхнах живот чрез тази творческа намеса. Но с това си причиних обвинения към самият мен от схващането, че светът на определени хора е белязан от недоимък, и че съм взел все едно „тяхната творба“ и съм я „присвоил“ написвайки я.

Но понеже не знаят мнозина, че от 16-сет години „съм отворен канал за идеи“ и съм достатъчно прозорлив и бърз да я уловя когато се изпречи на пътя ми, да я прегърна и задържа, а след това да я осъществя вдъхвайки и живот. Не бих ѝ изневерил,за нищо на света, че да търси „друг партньор“ да я ощастливява.

Със сигурност историята разгърната в трите книги „Африка в моето сърце“ е история на всеки един човек и мога спокойно да бъда обвинен от припозналите се хора в нея, че това се е случило в техния живот, а не в моят. Въпреки, че това е моята история дала гориво на живота ми, и никой друг не е бил поканен в нея. Но ние сме скачени съдове и не мога да се сърдя на никого. И само на вдъхновението единствено „е позволено“ „да прави всичко“ и не дължи обяснения никому за мотивите си. Защо е дошло при мен, а не при друг?

Така идеята за „Африка в моето сърце“ ме е чакала цели 4 години преди да и дам живот. Защото аз 2004 година  разговарях с Петя за Африка, след като тя разкри, че е живяла там. А едва 2008 година книгата се появи. Може би, ако „се бях забавил“ щях да се размина с нея, но се оставих вдъхновението да ме води където си поиска...и да го направи както поиска. По неговия начин!


Коледа-Христо(ва)!

Харесва ми единствено по Коледа, че нося името Христо(во), и че нещо хубаво се ражда всеки път. Говоря конкретно за мен и не се ангажирам с други неща. Коледа е един прекрасен миг от Вечността, която не ни показва обаче, колко сме добри, а ни показва колко не сме такива... И въпреки всичко „трябва“ да вляза в залата на живота с вдигната глава, каквото и да е станало в живота ми или да не е. Никога няма да се извинявам, за факта, че съм съ-Здател и помощник съ-Творец или пък ще се срамувам,а камо ли да се обяснявам.Направил съм най-доброто на което съм бил способен до този миг, и съм работил винаги с това,което имам в наличност, в рамките на времето, с което разполагам. Живота ме е поканил да се появя на бял свят на 28.11.,а днес е 25.12.2016... и чествам имения си ден, благодарение на факта, че името се предава по наследство... от дядо ми (по бащина линия). Какво повече мога да искам от себе си, освен да: Благодаря,че съм получил нещо красиво под формата на звезда светеща като пътеводна светлина. Само защото бях казал „да“ на договора с вдъхновението. Което слава богу не зависи от човешка намеса. И най-накрая завърших един цикъл през всичките тези 16-сет години от 2000г. до 2016г. Аз съм това,което съм, благодарение на всичко онова което съм създал и което обаче е създало мен. Творческия процес бавно ме превъзпита за да бъда тази по-добра версия на себе си. И през последните две години от пре-съ-творя-ването на дните ми правя така,че времето да е много по-леко прекарано,защото толкова по-ярко става съществуването ми. А по някаква причина времето ми тук на Земята не е безкрайно и може би беше редно да разбера, че поне мога да му се наслаждавам-всеки ден докато ходя, дишам, правя любов, рисувам с пръсти по кожата ѝ, упорит съм, целенасочен, последователен и постоянен. 
И ще завърша с нещо много интересно отново за критиците (ми) - десерт за Коледа: Какво ще стане,ако никога не получа нищо?Какво ще стане,ако цял живот следвам страстта си,но така и не постигна „успех“? Как ще се чувствам тогава,след като според някой ще съм си пропилял живота за нищо? 
Само бих им отговорил така: Ако не „виждат“, какво вече получавам и съм получил, никога няма да мога да ви обясня какво всъщност имам в лицето на Творческия процес. 
За това Весела Коледа и не съ вземайте на сИриозно...

Случване по Коледа!

Коледа пристига, времето лети, празниците носят щастие и сбъднати мечти.

Всичко е прекрасно, но в някои души, щастие не грее, а е пълно с разбити мечти.
Усмивката е тъжна, няма го живецът, нещо липсва и те кара да плачеш вечер.
Време е да сложиш края, да поставиш точка, вместо запетая.
Време е да изчистиш спомените лоши, време е да кажеш: „Случилото се, което ме тревожи, скоро ще е само сред спомените лоши”.
И за мен ще дойде щастие безгранично, и аз ще се науча да не приемам нищо лично.
Ще се науча, че дори и да боли, дори и да плача, животът пак ще продължи.
Ще знам, че колкото и да обичам с ярко сърце и плам, там където ме отричат, няма да мога да запаля дори вулкан.
Ще се науча да пазя моята душа, да слушам по-често какво иска да ми каже тя.
Защото аз така дълбоко я нараних, а тя си остана моя светая светих, за разлика от тези, които ми се кълняха във вярност, а ми забиха меча остър и избягаха коварно.
Ще се боря вече да бъда себе си докрай, и няма да позволя на другите, да ме контролират и да превръщат живота ми в страдание безкрай. Ще вярвам, че мога да победя, но с усмивка, любов и топлина, и то само там, където има светлина, и злобата и суета и суетата са отстъпили място на искреността, на истината и предаността.
Ще знам, че всичко е уроци на тази земя, и ако не се уча няма да вървя напред и да раста, а ще давам път на посредствеността.
Ще поемам отговорност за грешките си аз, защото те са моя ценен източник на опит в този свят.
И накрая, когато се обърна към себе си аз, ще се гордея, че вече се обичам безусловно и е сложен край на всяка власт, която се опитва да ме отклони, да ме спре, душата ми да унищожи, и отново в клетка да ме сложи, за да ме подчини, и да стъпче моите мечти.


Коледа настъпи - най-после е ден, подарък най-голям получих, върнах вярата си в мен. Вече съм това, за което се родих, и следвам моя път, от мен определен, гледайки напред с поглед устремен.
(от нета)

3 x "Африка в моето сърце" на една сцена!


Ако всичко бе предначертано, какво би ми останало в един миг, освен да разбера съдбата си и ако случайно нещо е пропуснато в нея за мен, а  го искам толкова жадно, то мога ли да си го допиша сам чрез мечтите си?... Не знам, признавам си, но аз мечтая! И взе, че се получи...

„След вчера, ти си моето утре. И така ще е до края на земните ми дни.“

Когато се роди първия роман „Африка в моето сърце“ ми се искаше да вмъкна първоначалната идея „зададена ми“ като курс от Петя, но така и не се получи. Когато тя разказваше какво е видяла в Африка, а аз се опитвах да „записвам“ проследявайки чутото, изгубих цялата нишка, защото често се замислях,че съм беден и нямам диктофон,за да запиша, какво говори... Е, да беше си така! Изтървах повече докато говореше тя, от колкото бих искал да си позволя, но и как можех да и кажа, да намали темпото... И така имах някакви записки, но...бяха излишни.

Обаче наситеността на идеята си узряваше много бавно в мен. Много често сравнявам този процес с хлебарството-понеже бях за 7-9 месеца такъв и научих изключителни неща.Та, ако не вярваме в способностите си и не ни дадат шанс да ги разгърнем, сме загубени. Ако брашното не струва-сме загубени. Ако бъркалата за тесто не струват-загубени сме.След това маята ако не струва-загубени сме. Ако отваряме „повече от редното“ втасалното - загубени сме. След това ако отваряме пещта с вече подредения хляб-загубени сме. И накрая какво излиза, че хлебарството е фина работа и не е за мърлячи, пилеещи си времето, защото то така или иначе минава през пръстите ни. Как бихме искали да успеем да го съхраним, запазим и умножим... Как, след като все надзъртаме? Не можем да го спрем-поне това говори календара и нашите рождени дати. Прогресивно се качват числата нагоре, нямат опция да слизат.

Загубени ли сме не знам с точност, но аз от където мина все уча по нещо... Сигурно и аз така на места ме помнят с добро, на места с лошо. Кой знае, мнения всякакви. Ето бях хлебар много преди да напиша „Африка в моето сърце“, но и днес давам за пример пещта и то наистина е хубаво „да си печен“ поне в една пещ, защото каква файда да си суров и глетав за пред обществото. Как да ти се получат нещата, ако не „си печен“? Не става. Как да напиша нещо, което не знаех, че ще е узряло?

Така 2007 започнах, а 2008 година завърших романа „Африка в моето сърце“. Не мога да кажа, че не треперих над него, защото на този етап, за мен беше много важен.А сега през призмата на времето е най-стойностната ми творба.Оказа се с малко странички(64), и бях убеден, че ще бъде подценявана от другите заради външния си вид. Но винаги им казвах на хората да не съдят за книгата ми по „тясното гръбче“, а да се разходят по редовете ѝ, за да разберат, че ако не можеш да разгърнеш една красива концепция на малка площ, то каква полза да разхищаваш площ която ще е много „голяма“ в очите на хората, а в твоите ще е недостатъчна-винаги. За това аз винаги изхождам от достатъчността си, за да продължа нататък.

В романа се засягат теми, които са задвижили живота ми от бедното момче, до мечтателя и достигнал реализация над своята мечта... И като основно действащо гориво е любовта, която ме развива по своя път. Тъкмо вече се бях запознал с „Клиент №1“ и заедно с това бях започнал да пиша и нейната книга „Клиент №1/Опасна близост/“. Тя тогава си нямаше и на идея, че ще получи такъв статут въобще. А освен това тъкмо тогава сключих „договор“ с вдъхновението за да и служа чрез любовта си. Та няма как любовта ми да не е проследена и в трите книги за Африка. Защото така или иначе аромата ѝ, които тя излъчва ме съпровожда всеки ден.За това в третата част казвам, че: „..не съм само консуматор на Любовта и не чакам пасивно „да ми се случи нещо в живота“, чрез нея. Любовта ме води където си пожелае и ми позволява да правя неща, които не бих си причинил с друга жена-просто така!“

Основната идея за тази част беше куклите. Онези живи образи на кукли, които не са само сувенири, а толкова изящни и грациозни, че всеки миг ще ти заговорят. И построяването на фабрика за тях, за да може да се произвеждат масово и да бъдат дистрибутирани по целия свят. А това е още по-голяма отговорност. След това срещата с  майка си и раждане на децата му...и някъде след това сбогуване с майка си... и следва запознаването с г-н Тонтън. Син на Африкански шейх, тръгнал да търси любовта на живота си, и намирайки я в лицето на майката на Даржан Харч, в болницата където се раждат близнаците му. След това следва изповедта му, която бе разтърсваща и това, с което не започнах бе, че още в самото начало някой бе надникнал в чистото му детско сърце и му бе казал, че ще му помогне да върви напред, след като го подтикна да избяга от вкъщи. Студът и самотата бяха спътници само за малко в живота му докато си стъпи на краката.
От как създадох този роман и бях сключил „сделката“ за която говоря едва в третия роман, вече не ми се налагаше да вярвам в съдбата, в интуицията си, а и се доверих безрезервно. Не знаех, какво ще „излезе“ от това, но каквото и да е все ще е прекрасно. Любовта вече бе водещ елемент в живота ми. Освен това бях вече създал и Салон Флоранс- мястото в което правех масажи и имаше и сауна. Напуснах Гранд х-л Янтра, като шеф на охраната там и създадох собствен бизнес...Другото е история!

След това усетих импулс да създам и втората част „Завръщането“, но не от ония завръщания от далечен път, а завръщане навътре в себе си, за да открием онзи скрит път водещ ни не никъде, а право в сърцето. Защото се оказа, че най-дългия път е от разума до сърцето, цели 35см. И понеже най-късите пътеки са най-подценявани, така вплетох един от последните богомили отправили се директно към Африка, където инквизицията няма да го открие скоро... Но след време и там се появяват и го изправят на разпит, понеже той още тогава говори за кръглата земя, за кръглите колела на каруците, което било „ерес“. Но той малко преди да бъде „задържан“ чува Повика на Вечността да го предупреждава, че трябва да скрие трите книги в един полуразрушен каменен зид от разрушената крепост в Танжер и да не се обръща никога повече назад...Така след 100 години един писател ще получи видения и ще открие тези книги  и ще разказва за тях. Освен това ще разкаже и за историята на виното и как е създадена от мравчената киселина... докато са отпивали владетелите от нея. Така изживях следващия път до завръщането на желанието ми за живот. И до срещата със Съдбата произнесла думите „живей,живей“-За което ѝ благодаря, че ме научи на големия дар-търпението, да обичам живота и нея. Тя преобърна живота ми и не се свеня да си го признавам. В основата на всичко което правя е Тя. В периферията ми също е тя... Онази жена, в които коси е спряло Слънцето. Онази жена, която когато ме попита, какво да ми вземе за 37-мия ми рожден ден се наложи да чуе, че тя вече го е взела и ако може повече да не го прави-сърцето ми. Защото то е едно,за какво по напред да служи...

Така дойде и пролетта и лятото на 2016 година и желанието ми да се откажа от
„писането“ на тия книги. Някак ми дойде до гуша да правя, да правя и да не стигам до нищо. Но не знаех, че грешах. За това за първи път се впуснах в авантюрата с отглеждане на автентични домати в градината си. До сега майка ми се грижеше за това, но вече не... Така смених фокуса си и се раздавах за градината и за масажите си. Докосвах нещо ново по различен начин. През тази година за първи път оповестих, че не съм искал никога да правя масажи, а само да мога да докосвам хората. Явно това беше част от начина. След това бих желал да кажа, че през 2015г. година бях ръкоположен за лицензиран пастор към ULC(Universal Life Church) -„Универсалната църква на живота“. Не се представям с това си звание, защото не това е целта ми. Но винаги е имало такива дето ме предизвикват, за това нося акредитацията си в портфейла си. След това на следващата година 2016-05.05. се лицензирах като Honorary Dr.of Metaphysics Degree Certificate/Universal Life Church Monastery; Universal Life Church. Това също е част от „мисията“ чрез която освен, че аз искам да докосвам, Вселената ме докосва мен. След това на 26-27.11.2016. ден преди 28.11 рождения ми ден, се сертифицирах по Метода Силва... Все докосващи ме мен неща. А аз предавам нататък.

И въпреки това на визитката ми пише:просто човек(с опит).Какво значение има всичко друго, какво звание, какви титли, след като не можеш да си човек с хората...

И както се „бях отказал“ от писането но се бях раз-фокус-ирал се появи идеята за „Силата на пръстена“ Африка в моето сърце-3. Тъкмо си мислех да спра, за да улесня критиците да не се напъват излишно и да си хабят речите за мен, то се оказа, че пък ще имат какво още да срещнат от мен в пространството. Един роман съпътстван от пръстен на 4000 г., Сладко от смокини, едно перо и няколко кестена в джоба. Всичко това беше цялата покъщнина на главния герой Аденсио, носещ спомена за любовта си още средновековието. Любовта, която раздираше гърдите му, между почивките от войни разпокъсващи Земята за власт и надмощие. Някъде там, когато се случи всичко това, отново прозира онзи „тих договор“с вдъхновението за да служа на жената, която притежаваше сърцето ми и нито веднъж не бе злоупотребила с него. Колкото и да не бях го казвал гласно пред никого, то пред себе си бях заявил, че единствено ако тя ми „извади“ сърцето от гърдите с голи ръце, би прекратила любовта му към нея. А до тогава, аз бих искал само да мога да и показвам, че я обича по начин невиждан до сега:

"...Кажи ѝ,че я обичаш,но че това не я задължава с нищо.Кажи ѝ,че я обичаш и я пусни от мислите си,които понякога я искат само за себе си.Кажи ѝ,че я обичаш и се освободи от бремето,да се страхуваш за нея и да я мислиш.Кажи ѝ,че я обичаш и започни да грееш по начина,по който си искал винаги да приличаш на Слънцето,което е спряло в косите ѝ,за да я топлиш.Кажи ѝ,че я обичаш,погали я по косата,целуни я по челото сякаш всеки ден се сбогуваш с нея и я повдигни на високо.Не я пускай,докато не отлети.Тя винаги ще помни това в теб, че винаги ѝ помагаш да полети и да усети свободата и не позволяваш никога нещо да я дърпа към земята. Разтоварваш я!Любовта,дава крила само на тези,които осъзнават, че летенето не е болест,а дар,който разширява душата,не търпи окови и задейства свободата в сърцето ѝ.Просто ѝ кажи,че я обичаш и че ще я чакаш...тогава може и тя да те дочака.И никога не забравяй, че хиляди хора неможещи да летят, дори само в мислите си,се чувстват на Земята,по която крачат,като в затвор с доживотна присъда..."

Така пътят се оказа различен от досегашните построени по различни модели. Трудно се живее без любов, а още по-трудно е когато любовта, която изпитваш е как да кажа „мъчно споделена“: „С времето разбрах, че това нанесе непоправими следи на и без друго „крехката“ ми душа. Обаче това не ме спря нито за миг да „наливам капитал“ към нея. Исках признавам си, да видя от това, какво точно ще излезе и до къде „сме готови“ да стигнем. Извървяхме дълъг път и вече станаха 10 години. Паралелно извървян и подреден от „някой който ми помага“. През това време опознавахме характерите си, въжделенията и вкусовете си, както и желанията си за живот. А перото ми само записваше посланията, които „понякога не мога да изрека пред теб“. С това разбрах, че съм „натрапникът“ в живота ѝ, а най-малкото бих искал да си отредя тази роля-сам. Исках да бъда просто човек постигнал „мечтите си с нея“!“

Така след като си „отредих“ тази „роля“ поне си казах, че е редно да я заслужа и да „грабна“ тиквен медал, за да закича душата си, която я обича и обожава. Тя от начало не разбираше, че само присъствието ѝ на тази земя пред очите ми, ми съдейства и изважда най-добрата ми страна, която ме подтиква да се развивам както никой друг стимул до този миг.Само с допира ми до автентична жена като нея, мъжкото в мен най-накрая намери своя покой.

Та заради това и посветих още един роман(...За онази жена в живота ми, в които коси Слънцето бе спряло), с който бих искал да отпразнуваме 10-години от как се „изнамерихме“ като „изгубени“ игли в купата сено наречено Земя. А още повече, че това действие се развива пред очите на хиляди хора, да не кажа милиони, но понеже ме подценяват дори не биха предположили, че моето сърце би могло да обича по такъв начин, че „отнесени от вихъра“ пасти да яде. И слава богу, че е така, защото съм свободен да творя, както по тялото и кожата ѝ чрез допира ми, така да мога да създавам докосващи творби и вдъхновяващи други да изваждат и те най-добрите си страни за да служат на жените, който обичат. Защото докато има такива, които ги разплакват, ще има и такива като мен, които ще ги разведряват, обичат и зарежат със свежест и живот.

...И внукът на Даржан Харч научи своите уроци през времето когато се срещна с невидимия си учител, онзи който вдъхнови и дядо му да достигне своя апогей приживе.

Докато пишех романа „Африка в моето сърце“ през 2007г. изминаха тези 10 години-сега(2017), и „чаках“ да стане известна книгата в България, просто започнах да търся преводачи да я превеждат на чужди езици. Така Весито Дамянова я преведе първа на италиански(Africa nel mio cuore), след това се появи и Стефчето Борисова от Испания(Серагоса) и я преведе на испански (África en mi corazón). А сега в навечерието на новата година на (17.12.)2016 срещу 2017г. завършил третата част на романа, ликувам защото само преди месец възложих на вдъхновителката на  романа да я преведе на френски език(Afrique dans mon cœur). За сега на английски превода е в застой(Africa in my Heart), а за гръцкия ме излъгаха. И както се шегувам, че книгите ми се превеждат на чужди езици, защото не съм известен. Може би ако бях известен в България, надали щеше да се случи. Защото сигурно „трябваше“ да питам някой да ми позволи... за което опазил ме бог!

Когато бях бедно момче и нямах пари за парче шоколад а само гледах другите докато си купуват, сега вече е различно: Много е трудно „да издържиш“ всички погледи върху гърба си, защото знаеш, че нямаш никаква вина за случилото се и не е нужно да се оправдаваш пред когото и да било. Любовта няма нужда от признания, покланяне или изкушения... тя самата е всичко. Всичко онова което се съдържа в парченце шоколад, преди да се разтопи в устата ти. За това винаги имам за теб шоколад!
                                                     
Отпразнуването на този роман съвпада с личния ми празник и познанството с най-прекрасната жена за мен на тази земя- „Клиент №1“. Така, че наздраве да е за двойните поводи в живота ми.